Мъжете от лодка С закрещяха: „Ей, вие на кораба“, но бяха много далеч, за да ги чуят. Тогава Лайтолър потърси офицерската си свирка в джоба и нададе пронизителен сигнал. Звукът бе не само чут, но и стана ясно на намиращите се в другите лодки моряци, че свири офицер.
В № 12 морякът Фредерик Клинч бързо погледна нагоре и му се стори, че вижда 20 прави мъже, о господи, върху корабен комин. В № 4 настройчикът Семюъл Хеминг също вдигна поглед — в ранната сутрешна светлина сякаш група мъже стоеше върху леден блок. Двете лодки почти едновременно се насочиха нататък. Гребяха бавно и когато стигнаха на един човешки глас разстояние, Лайтолър започна да ги подканя:
— Хайде да ни свалите оттук!
— Ест, сър! — отговори някой и накрая двете лодки пристигнаха. Бяха точно навреме. Лодка С вече беше в такова положение, че причинената от лодка № 4 вълничка едва не я обърна. Рулевият Перкис вложи цялото си старание да застане безопасно до нея. Лайтолър предупреди мъжете от лодка С да не правят резки движения. Въпреки това всеки път, когато някой от мъжете скачаше, лодката се наклоняваше застрашително.
Един след друг те успяха. Джек Тейър бе толкова погълнат от безопасното си прехвърляне в лодка № 12, че не забеляза майка си, която стоеше редом до него в лодка № 4. А г-жа Тейър бе толкова вкочанена от студ, че не видя сина си. Като дойде редът на полковник Грейси, той предпочете риска да остане със смазани пръсти, отколкото да скочи в лодката — залови се за планшира на лодка № 12. Хлебарят Джофин, все още във водата, изобщо не се обезпокои. Той просто пусна ръката на Мейнърд и се придвижи с плясъци до лодка № 4, откъдето го изтеглиха в дъното — той все още бе упоен от изпитото уиски.
Лайтолър напусна обърнатата лодка последен. Когато другите се прехвърлиха, той пренесе едно безжизнено тяло в лодка 12, сам скочи в нея и пое командването й. Като се отблъскваха най-после от празния кил и загребаха към „Карпатия“, бе станало около 6:30.
Междувременно петия помощник Лоу бе преустановил търсенето на плувци около потъналия кораб. В продължение на един час усилна работа № 14 спаси само четирима мъже и той знаеше, че е късно да търси други. Нямаше човек, който да може да издържи тъй дълго в ледената вода. Започваше новият ден, а се бе появил и спасителният кораб.
Лоу реши да се насочи обратно към вързаните една за друга лодки и да ги подкара към „Карпатия“.
— Вдигни ветрило на носа! — заповяда той на моряка Ф. О. Ивънс с усилването на вятъра. Във всяка друга лодка екипажът гледаше на мачтата като на препятствие, а на ветрилото — като нещо ненужно. В някои лодки ветрилото бе извадено още на „Титаник“, в други то бе налице и мъжете го ругаеха, спъвайки се в тъмнината в безполезното съоръжение — те не познаваха ветроходството.
Лоу бе по-различен. Както той обясни по-късно, малко моряци бяха ветроходци и малко ветроходци — моряци, но той бе и двете. Прекараните във ветроходство години около Златния бряг си казваха думата. Носът на носещата се с 4 възла скорост лодка се забиваше във вълните, а пръските летяха на утринното слънце.
Докато стигнат обратно, малката му флотилия се беше разпиляла. Лодки 4 и 12 бяха на помощ на хората от лодка С, а № 10 и G се бяха насочили поотделно към „Карпатия“. G изглеждаше в лошо състояние — ниско над водата, с малко гребци.
— Е — каза си Лоу, — ще отида да се погрижа за нея!
— Сега вече имаме почти всичко! — провикна се Хю Улнър. Лоу им хвърли въже и ги взе на буксир.
Тогава на около миля и половина той забеляза лодка А — пълна с вода, странно неподвижна. Хората в нея не бяха успели да вдигнат бордовете и планшира на лодката беше на нивото на водата. От около 30-те души, които в началото доплуваха до нея, повечето бяха паднали зад борда, замръзнали от студ. Бяха останали само дузина мъже и пасажерката от трета класа Роза Абът, стоящи до колене в ледената вода.
Лоу пристигна точно навреме, взе всички на борда на № 14, след това насочи лодката по вятъра към „Карпатия“, влачейки още на буксир G. Сгъваемата лодка А беше изоставена, празна и безлюдна, с изключение на три мъртви тела (лицата им бяха покрити със спасителни жилетки), коженото палто на Р. Норис Уилямс младши и пръстена на пасажера от трета класа Едвард П. Линдел от Хелзинборг, Швеция, когото никой не си спомняше да е виждал през нощта.
Една по една лодките се дотътриха до „Карпатия“. Беше 04:45, когато пристигна лодка № 13 и Лорънс Бизли се покатери по щормтрапа до вратата на палуба В. Той се чувстваше препълнен с благодарност, облекчение и радост, която идваше от старото усещане да чувстваш здрава палуба под краката си. Плътно зад него беше д-р Уошингтън Додж, който не забрави да си вземе за спомен спасителната жилетка.
Г-жа Додж и петгодишният Уошингтън младши пристигнаха с лодка № 7 в 5:10 часа. Малкото момченце бе изтеглено с пощенски чувал и тръшнато на палубата. Стюард се затича с горещо кафе към малкия Додж, но той обяви, че предпочита какао. Стюардът се понесе отново да донесе какао — британските лайнери не напразно бяха известни със своето обслужване.
В 6:00 часа пристигна № 3 и г-н и г-жа Спедън се качиха на борда в безукорно облекло. Следваха Хенри Слипър Харпър, драгоманът Хамад Хасан и китайския мопс Сун-Ят-Сен. Г-н Харпър скоро откри на палубата г-н Огден и го поздрави с класическа небрежност:
— Луис, как се поддържаш толкова млад?
Елизабет Шутс, която пристигна със същата лодка, не се опита да се покатери. Тя седна в един въжен сапан и с мощно дръпване бе изтеглена. Отнякъде се разнесе глас:
— Внимателно, момчета! Тя е полутежка категория!
Брюс Исмей се олюля на борда около 6:30 часа и зафъфли:
— Аз съм Исмей… аз съм Исмей. — Треперейки, той се бе подпрял с гръб на надстройката до трапа. Д-р Макги внимателно се приближи:
— Защо не отидете в салона да изядете една супа или да пийнете нещо?
— Не, аз наистина не искам нищо.
— Идете да си вземете нещо!
— Ако ме оставите на мира тук ще бъда много по-щастлив — избухна Исмей, но после се коригира. — Бих искал да ме заведете в някоя кабина, където да остана сам.
— Моля ви — меко настояваше докторът, — идете в салона и си вземете нещо горещо!
— Казах ви, че не искам!
Д-р Макги се предаде. Той внимателно го заведе в своята кабина. През остатъка от пътуването Исмей въобще не я напусна, не прие нито веднъж посетител (с изключение на един път Джек Тейър), не консумира нито веднъж твърда храна; държаха го до края на пътуването под опияти. Това бе началото на самоналоженото изгнание от активния живот. След година той се оттегли от „Уайт Стар Лайн“, купи си голямо имение на западния бряг на Ирландия и остана истински отшелник до смъртта си през 1937 година.
Олаус Абелзет достигна палубата около 7:00 часа. Върху прогизналите му, треперещи рамене бе хвърлено горещо одеяло, след което бързо го заведоха в ресторанта и му дадоха бренди и кафе. Г-жа Шарлот Колиър и другите от лодка № 14 изчакаха петия помощник-капитан Лоу да свали мачтата и да сгъне ветрилото. Той хареса пъргавата лодка.
Така лодките пристигаха една след друга. Щом лодката се доближеше до борда, от палубата за разходки се надвесваха спасените вече хора и търсеха познати лица. Били Картър стоеше до семейство Огден и гледаше като побъркан за жена си и детето. Когато останалите членове на семейството се приближиха до борда с лодка № 4, г-н Картър се надвеси над леерите:
— Къде е синът ми? Къде е синът ми?
Едно малко момче от лодката махна от главата си голяма дамска шапка и извика:
— Тук съм, татко!
Легендата разказва, че шапката е поставена на главата на десетгодишното момче от Джон Джейкъб Астор, който в отговор на възраженията казал:
— Сега той е момиче и може да тръгне!
Уошингтън Додж бе другият мъж, който мъчително очакваше своето семейство; очакване, което в значителна степен се дължеше на жестокия каламбур на петгодишния Уошингтън младши. Д-р Додж не видя качването на жена си и сина си на борда, жена му също не забеляза съпруга си, но малкия Уошингтън видя
