баща си. Той реши, че ще е много весело, ако го опази в тайна. Не каза на майка си и умело се скри от баща си. Накрая вечно преданият на семейството стюард Рей развали всичко, като събра цялото семейство.
Тълпата около леерите непрекъснато се увеличаваше, тъй като пасажерите от „Карпатия“ започнаха да излизат от кабините си. Някои от тях научаваха за събитията по необикновен начин. Г-н и г-жа Чарлс Маршал се събудиха от почукването на стюарда по вратата на спалнята:
— Какво има? — извика г-н Маршал.
— Вашата племенница иска да ви види, сър — дойде отговор.
Г-н Маршал остана като гръмнат. Той знаеше, че и трите му племенници правеха рейс с „Титаник“. Даже снощи му изпратиха радиограма. Как може тогава едната от тях да е на борда на „Карпатия“? Стюардът обясни. След няколко минути семейство Маршал държеше в прегръдките си г-жа Е. Д. Епълтън (другите племенници пристигнаха по-късно), а дъщеря им Ивлин изтича на палубата да види гледката.
Бе странна гледка. Безкрайната равнина от натрупан лед на север и на запад и плаващите пред основното ледено поле големи и малки айсберги, наподобяващи разузнавателна част пред основните сили на армията, придаваха на морето любопитен изглед. Идващите от всички страни гребни лодки в средата на Атлантика изглеждаха неправдоподобни и ненужни — тяхното място не беше тук. А хората, които се блъскаха, излизайки от тях, не можеха да имат по-странен вид — мис Сю Ева Рул забеляза една жена, която бе увита единствено в турска хавлия, завързана около кръста й, но върху раменете си носеше великолепна вечерна кожена наметка. Костюмите бяха пъстра колекция от привързани с тънки въженца вечерни рокли… кимона… скъпи кожени палта… едноцветни вълнени шалове… пижами… гумени ботуши… чехли от бял сатен. Но все още беше ерата на етикецията — учудващ брой жени носеха шапки, а мъжете — конфедератки.
Най-странното нещо от всичко беше мълчанието. Почти не се проронваше дума. Всеки го забеляза; всеки намери различно обяснение. Свещеникът П. М. А. Хокс — пътник от „Карпатия“ помисли, че хората са твърде ужасени, за да говорят. Капитан Рострън считаше, че всеки е твърде зает. Лорънс Бизли чувстваше, че не е нито едното, нито другото — в тях просто присъстваше нещо много голямо, което те не можеха да обхванат.
Рядко имаше прояви на вълнение. Мис Петерсън забеляза малко момиченце на име Емили, което седеше на палубата за разходки и хълцаше:
— О, мамо, мамо, лошо ми е! О, мамо, мамо!
Докато лодка № 3 разтоварваше своите пътници една жена в нахлузено върху нощницата кимоно внезапно седна на дъното на лодката. Сочейки друга дама издигана на палубата с въжена беседка, тя изкрещя:
— Погледнете тази отвратителна жена! Ужасна! Стъпи на корема ми! Отвратително същество!
В ресторанта на трета класа една италианка загуби пълно самообладание — хълцаше, крещеше, блъскаше с юмруци по масата. Викаше неспирно: „Бамбино!“. Един стюард от италиански произход изкопчи само информацията, че двете ѝ деца ги няма. Едното беше намерено скоро, но тя показа два пръста и истерията започна наново. Накрая бе намерено и другото — в гладачната на кораба, където бе оставено да се размрази.
Към 8:15 бяха пристигнали всички лодки с изключение на № 12. Тя едва се движеше, намирайки се на няколкостотин ярда от кораба. Вятърът се засили и морето се развълнува още повече. Отрупаният с хора планшир на лодката бе почти на нивото на вълните — в нея бяха се наблъскали 75 човека. Стълпилите се около леерите на „Карпатия“ хора наблюдаваха със затаен дъх как Лайтолър се мъчи да приближи лодката.
Той беше почти замръзнал, униформата му просмукана и втвърдена. Около раменете му имаше наметка с монашеска гугла, подарена му от г-жа Елизабет Мелинджър. В краката му тринайсетгодишната дъщеря на г-жа Мелинджър — Мадлен, бе вперила поглед нагоре с възхищение. Тя винаги бе обожавала тази наметка.
Хората в лодката се притискаха плътно един до друг, опитвайки се да се запазят сухи, молейки се да стигнат до кораба. В такива моменти човек забелязва дори дребните, незначителни неща. Така и полковник Грейси, който напразно се мъчеше да съживи едно безжизнено тяло до себе си се чудеше защо човекът носеше дълги сиви вълнени чорапи.
Към 8:20 те бяха само на 200 ярда. Рострън се опита да помогне, като развъртя носа на „Карпатия“ и спести сто ярда. Лайтолър се бореше да подмине носа и да влезе откъм подветрената страна, когато над морето забушува внезапен шквал. Лодката бе блъсната първо от една, след това от втора вълна. Третата вълна почти я пропусна. В следващия миг тя беше вече в безопасност, под прикритието на големия кораб.
В 8:30 часа последната лодка — № 12 — пристигна и се завърза, започна да разтоварва пътниците. Като се качи на палубата, на полковник Грейси му се прииска да коленичи и да целуне палубата. Харолд Брайд почувства, че го сграбчиха две силни ръце, и след това изгуби съзнание. Джек Тейър видя майка си, която го чакаше и се втурна в обятията й. Г-жа Тейър заекна:
— Къде е татко ти?
— Не знам, мамо — отговори тихо той.
В същото време Рострън се чудеше къде да закара своите 705 неочаквани гости. Халифакс бе най- близкото пристанище, но по целия път имаше лед, а пътниците на „Титаник“, помисли си той, се са нагледали достатъчно на лед. Азорските острови са най-подходящи от гледна точка на назначението на „Карпатия“, но дотам няма да стигнат провизиите и бельото. Най-доброто място за спасените беше Ню Йорк, но това щеше да коства най-скъпо „Кунард Лайн“. Той се спусна в кабината на д-р Макги, където докторът преглеждаше Брюс Исмей. Мъжът бе изпаднал в психическа депресия — съгласяваше се със всичко, което Рострън му предлагаше. Така че Рострън реши да се отправи към Ню Йорк.
След малко се обади „Олимпик“: Защо не прехвърлят спасените от „Титаник“ на него? Рострън си помисли, че това е безумна идея — не можеше да си представи, че ще подложи хората на ново прехвърляне в океана. Освен това „Олимпик“ бе кораб, еднотипен на „Титаник“, видът му ще подейства като тайнствен призрак. За да бъде съвсем сигурен той се спусна обратно в кабината на д-р Макги, за да се консултира с Исмей. Президентът на „Уайт Стар Лайн“ потръпна при мисълта за прехвърляне на „Олимпик“.
Значи целта е Ню Йорк и колкото по-скоро, по-добре. Наблизо вече бе спрял „Калифорниън“ и капитан Лорд неловко поглеждаше веещия се върху мачтата на „Карпатия“ вимпел. Рострън се уговори с него да претърси още веднъж мястото, докато той се отправи за Ню Йорк. След това изтегли от водата толкова лодки, колкото можеше да вземе — шест на предната палуба и седем в лодбалките на „Карпатия“. Останалите бяха оставени на дрейф.
Преди да се насочи към Ню Йорк, Рострън не се въздържа да не хвърли един последен поглед наоколо. Той беше педантичен човек; не искаше да допусне и най-малкия пропуск. Нека „Калифорниън“ да опита, но ако имаше наистина надежда да се спаси още някой останал, то Рострън искаше да е от „Карпатия“.
Докато обикаляше мястото, му хрумна мисълта за кратко богослужение. Той отново слезе при Исмей и го попита дали не възразява. Повтори се картината от преди — каквото искаше Рострън, бе добре дошло за Исмей. Тогава Рострън изпрати за свещеника отец Андерсън — английски изповедник на борда, и хората от „Титаник“ и „Карпатия“ се събраха в главния салон на кораба. Там те благодариха за спасението си и засвидетелстваха уважението си към загиналите.
Докато мълвяха молитвите си, „Карпатия“ бавно обиколи гроба на „Титаник“. От великолепния кораб бяха останали незначителни следи — парчета жълто-червеникав корк… няколко корабни стола… пиластри… възглавници… парцали… спасителни жилетки… изоставените лодки… само един труп.
Към 8:50 Рострън се почувства удовлетворен. Не би било възможно да е останал все още някой жив. Той даде „пълен напред“ и обърна кораба към Ню Йорк.
Градът вече беше силно възбуден. Когато в 1:20 дойде първото съобщение, никой не знаеше какво да мисли по-напред. „Асошиейтид Прес“ го отрази съвсем кратко — просто публикува радиограмата на Кейп Рейс, че в 22:45 часа местно време „Титаник“ е подал CQD, съобщил е, че се е блъснал в айсберг, и е поискал незабавна помощ. Следващото съобщение гласеше, че носът на лайнера е потънал и че жените заемат места в лодките за напускане на кораба. После мълчание.
Новините дойдоха точно преди излизането на сутрешните издания. Нямаше време за повторна проверка; само време за интерпретация по усмотрение. Историята изглеждаше фантастична. Но събитието
