взета назаем от Нети. Самата Розалин никак не обичаше да носи такива. Накрая се загърна в обемистия халат, който си слагаше след баня.
Мислеше също да се намаже с дебел пласт нощен крем от тези на Нети. Но после се отказа. Не искаше да преиграва. Един поглед към огледалото й доказа, че изглежда ужасно. Ако добавеше още нещо, можеше да разсмее Антъни, вместо да го обезкуражи.
Разбира се, беше й твърде горещо така и тя изхвърли завивките си. А може би щеше да е по-добре да се завие? С книга в ръка лягането й щеше да изглежда по-естествено за този ранен час.
Не, трябваше да изглежда просто неразположена, а не че нарочно го избягва. Тогава той би я оставил на спокойствие, ако не обърнеше внимание на съобщението на Добсън. Естествено, ако изобщо се прибереше в къщи.
По дяволите, нямаше да има нужда от подобни мерки, ако Добсън беше намерил проклетия ключ от тази стая, когато му го поиска. Отключената врата може да се приеме като предизвикателство от него. А ако се заключи, той ясно ще разбере, че тя не иска да говори с него нито сега, нито друг път. Не, така беше по- добре. Ако иска, да дойде. Тя ще го накара да се почувства виновен за безпокойството. Особено като види колко зле се чувства.
Книгата, която взе, се оказа скучна сбирка сантиментални сонети. Явно беше оставена от предишния обитател на стаята. Но вече беше решила да се преструва и нямаше време да ходи до кабинета на Антъни, където имаше малка библиотека. Ще бъде лош късмет, ако се прибере и не я завари в леглото. Всичките й планове ще рухнат.
Отказа се да чете глупавата книга. В друг случай може би сонетите биха й харесали. Особено любовните. Тя бегло прелисти страниците. Стиховете не докоснаха нежните струни и душата й както обикновено. Тази нощ нямаше настроение за романтика. Особено тази нощ. Мислите й витаеха. Чудеше се дали болестта й ще трябва да продължи и на другия ден. Трябваше да използва времето, за да премисли всичко и установи контрол на чувствата си.
За щастие все още държеше книгата и изглеждаше че чете. Никой не я предупреди, че се е върнал. Вратата просто се отвори и той се оказа там. За нещастие не беше никак лесно да бъде заблуден.
— Много забавно, скъпа моя — каза той сухо. — Цял ден ли ти отне да измислиш това, или се вдъхнови, когато капитан Хок и паленцето му те изоставиха?
Тя нямаше представа за какво говори — за птици, за кучета… Не обърна внимание на въпроса му.
— Помолих да не ме безпокоиш.
— Знам това, скъпа — той усмихнат затвори вратата зад себе си. — Но на съпруга е позволено да безпокои жена си по всяко време, на всяко място и по всякакъв начин.
Той влагаше определен смисъл в думите си и от това бузите й пламнаха, а той веднага го забеляза.
— О, може би имаш треска? — Той бавно приближи леглото — Нищо чудно, след като си навлякла тази планина от дрехи. А може би настинка? О, не си си направила труда да по щипнеш носа си, за да почервенее. А може би главоболие. То няма никакви видими симптоми, нали?
Думите му я вбесиха.
— Звяр! Изобщо нямаше да те е грижа, дори да бях на смъртно легло.
— О, не знам. — Той седна на леглото и си заигра с връзки те на халата й. Гледаше я насмешливо. Беше престанала да се преструва повече. — Болна ли си наистина?
— Да.
— Лъжкиня.
— Имам добър учител за това.
Той се разсмя.
— Много добре, мила моя.
Не знаех как да говоря за това, но ти ме улесни.
— За какво?
— За какво, наистина. Трябва ли да се правим на глупаци?
— Ние няма да се правим на глупаци. А ти сега ще напуснеш тази стая.
Той разбира се не го направи. Щеше да бъде твърде лесно, за да се надява на това. Облегна се на лакът и започна бавно да я разглежда. Това я вбеси.
Внезапно се наведе напред и свали нощната й шапка.
— Така е по-добре. — Завъртя шапката около пръста си, гледайки разпръснатите по раменете й златисто-червени кичури. — Знаеш колко обичам косата ти. Предполагам, че си я скрила, за да ме ядосаш.
— Ласкаеш се.
— Може би — каза меко той. — А може би познавам достатъчно жени и съм наясно как работят умовете им, когато решат да отмъщават за някакви предполагаеми престъпления. Студена храна, студено легло и леден поглед. Дотук ми сервира всичко с изключение на храната. Но предполагам, че и на нея ще и дойде реда.
Тя го замери с книгата, но той сръчно я избегна.
— Ако искаш да бъдеш жестока, скъпа, бъди сигурна, че и аз мога да ти отвърна със същото. Ако днес бях намерил Камерън, мисля, че първо щях да го застрелям и после да задавам въпроси. Така че не насилвай нещата.
Той съвсем спокойно изрече думите и затова Розалин не можа да разбере колко е сериозен всъщност. Беше обзета от толкова силен гняв и не си даваше сметка, че никога не е виждала Антъни в такова състояние. Той беше външно спокоен, напълно се контролираше, но всъщност кипеше от гняв. А тя не разбра това.
— Няма ли да напуснеш стаята най-после? — подкани го тя. — Все още не съм готова да говоря с теб, съпруже.
— Така ли? — той захвърли нощната й шапка насред стаята. — Изобщо не ме е грижа за какво си готова, скъпа.
Тя ахна, когато той посегна към нея. Протегна ръце да го спре и за миг успя, защото той й позволи да го направи.
— Спомни си за първото условие от брачното споразумение, Розалин. Нали настояваше да ти направя дете? Аз се съгласих само с това.
— Но ти се съгласи и на второто условие и го изпълни. А след това последва една лъжа, която промени всичко.
Сега вече разбра, че той е истински разгневен. Очите му горяха със стоманен блясък, а устните му бяха силно стиснати. Това беше един различен мъж, от когото можеш да се страхуваш. И в същото време един твърде очарователен мъж, на когото не можеш да устоиш. Нещо първично и непознато се пробуди у нея. Тя можеше да се справи с виковете и грубостите. Но е това? Та тя дори не знаеше на какво е способен и докъде може да стигне съпругът й. Но една частица в нея искаше да разбере това.
Антъни беше просто сърдит, а не полудял. Искрицата желание, която откри в очите й докато го отблъскваше, уталожи гнева му. Тя все още го желае. Дори и в яростта си тя пак иска да бъде с него. Убеждавайки се в това, той се поуспокои и реши да изчака, докато тя превъзмогне наранената си гордост. Чакането нямаше да бъде никак приятно. Но той не би я насилил. В никакъв случай не искаше да извиква лоши чувства у нея и да я отблъсне повече.
— Наистина трябваше да пощипеш малко нослето си, за да повярвам на болестта ти, любима.
Розалин примигна. Не вярваше на ушите си.
— О-о!
Тя се хвърли върху му с цялата си тежест. Той рязко стана от леглото. Беше усмихнат, но със стиснати устни. Погледна към нея.
— Бях търпелив, но съвсем честно ти казвам, че мъжкото търпение е нещо твърде относително. Не бива често да ме подлагаш на подобни изпитания. Особено когато няма за какво да се извинявам. Не се чувствам виновен за нищо.
— Ха.
Антъни се запъти към вратата, без да обръща внимание на възклицанието й.
— Може и да помогне, ако ми кажеш колко дълго ще продължи наказанието ти.
