сме споделяли едни и същи жени. Но нали разбираш, има нещо мръснишко в това да бъдем и двамата с една и съща жена в един и същи ден.
— Наистина е така. Но скъпата ми съпруга не се съмнява изобщо в моите способности. Освен това аз ненавиждам да се оправдавам за нещо, което не съм извършил. Малко доверие от нейна страна не би било излишно.
Джеймс въздъхна.
— Тони, момчето ми, имаш още много неща да научиш за младоженките.
— Ти нали си имаш съпруга и това те прави експерт! — презрително каза Антъни.
— Разбира се, че нямам. Но разумът трябва да ти говори, че първите дни след брака са доста деликатни за всяка жена. Докато се приспособява към новия живот, тя се чувства дяволски несигурна и нервна. Доверие? Ха! Първите впечатления като че ли са най-трайни. Звучи разумно, нали?
— Да, разумно, но ти не знаеш за какво говориш. Кога за последен път си се сблъсквал с истинска дама? Вкусовете на капитан Хок са съвсем различни. Ти предпочиташ съвсем други жени.
— Това не е непълно вярно, момчето ми. Предвождането на банда разбойници си има своите предимства. Въпреки посещенията на долнопробни заведения старите навици трудно се губят. А те, както ти казваш, не се различават от твоите. Всяка жена би свършила работа, без значение дали е дукеса или проститутка. Важното е само да има желание. Не са минали толкова много години, че да забравя особеностите на една дукеса. Освен това в едно отношение всички те са напълно еднакви. Ревността ги прави досадно свадливи.
— Ревността?
— Е, човече, не е ли точно това проблемът?
— Не съм помислил… но като го спомена… може и да си прав. Тя е толкова ядосана, че дори не желае да говорим за това.
— В такъв случай Нейтън беше прав.
Антъни се усмихваше и усмивката му премина в звучен смях.
— Къде отидоха фините ти обноски, скъпи? Та ти имаш достатъчно опит, а не си измислил как да се справиш?
— Погледни кой казва това! — раздразнено каза Антъни. — Същият мъж, когото изритаха по пищяла онази вечер. Къде са фините обноски на капитан Хок?
— По дяволите, Тони — изсумтя Джеймс. — Ако не престанеш да повтаряш това име, аз скоро ще увисна на въжето. Капитан Хок е мъртъв. Бъди любезен и не го забравяй.
Настроението на Антъни се повдигна. Сега беше ред на брат му да се вкисне.
— Отпусни се, старче. Тези мъже тук не биха могли да различат обикновен ястреб от капитан Хок. Но след като вече си унищожил капитана, нека почива в мир. Но аз за пръв път чувам това. Какво стана с екипажа ти?
— Някои тръгнаха по свой собствен път. Други продължават да плуват на борда на „Мейдън Ан“, макар че се наложи да сменя флага й.
— А кога, по дяволите, и ти ще се присъединиш към тях?
— Спокойно, старче. Прекалено добре се забавлявам тук, като наблюдавам в каква каша си превърнал живота си. Не бих заминал точно сега.
Глава тридесета
Беше пет часа след обяд. Джордж Армхерст помогна на братята Малори да слязат от каретата пред къщата на Пикадили. Те наистина се нуждаеха от помощ. Още когато срещна двамата в Уайтс, Джордж започна да се усмихва. Продължаваше да се усмихва и в този момент. Лесно успя да заглади недоразуменията, които двамата бяха предизвикали. За пръв път виждаше Антъни в такова състояние — да не знае какво върши. А положението на Джеймс беше направо комично. Този Малори, от когото всички се страхуваха, се присмиваше на състоянието на брат си, което не беше по-различно от неговото.
— На нея това няма да й хареса — каза Джеймс, като прегърна Антъни. Двамата загубиха равновесие.
— На коя нея?
— На жена ти.
— Жена ми?
Джордж сграбчи Антъни. Братята се поклащаха, а той ги побутваше към вратата.
— Прекрасно — изсмя се той. — За малко не ви изхвърлиха от Уайтс заради странната ти реакция, когато Билингс дойде да те поздрави за женитбата. А сега не си спомняш, че имаш съпруга?
Самият Джордж се стараеше да свикне с мисълта за брака на приятеля му. Когато Антъни му съобщи лично новината, той онемя.
— Само да си посмял да се разсмееш пак, Джордж… и ще ти поправя физиономията — каза Антъни с ужасяваща искреност. — Не бях на себе си. Това е единственото извинение. Така че ако обичаш без поздравления. По-скоро имам нужда от съболезнования.
След това не пожела да добави нищо повече. Нито коя е тя, нито защо е избрал точно нея. Както и защо вече съжалява за това. Но Джордж не беше убеден дали съжалява, понеже Антъни го беше помъкнал да търсят онзи неин братовчед който представлявал някаква заплаха за нея. Желанието да защищава беше очевидно. Както и фактът, че не иска да разговаря за това. А най-очевиден беше гневът на Антъни, който напираше и се проявяваше цял ден. Джордж се успокои когато не откриха никакъв братовчед. Нямаше желание да присъства на резултата от откриването.
Една случайна забележка от страна на Джеймс като че ли му разясни малко положението.
— Намери жена с характер като твоя собствен, а Тони? Не можеш да отречеш, че това не е лоша черта за съпруга. Ако не друго, поне винаги ще бъдеш държан нащрек.
И той се беше засмял, а Антъни му беше изръмжал сърдито.
— Когато ти сам се ожениш, братко, аз искрено се надявам тя да е толкова сладичка, колкото онази усойница, която те изрита в пищяла, вместо да ти благодари за помощта през онази нощ.
Вратата се отвори точно когато Джордж се канеше да почука на нея. Безизразното лице на Добсън се появи на прага. Но когато Джеймс бутна в ръцете му Антъни, старият иконом не можа да прикрие изненадата и оскърблението си.
— Къде е Уилис? Имам нужда да ме събуе.
Може би ще има нужда и от други работи, помисли си Джордж през смях. Мършавият Добсън се мъчеше да качи по стълбите далеч по-едрия от него мъж. Джордж се опита да му помогне.
— По-добре извикай някой от прислугата — предложи той на иконома.
— Страхувам се, че не мога да го направя. Те изпълняват поръчките на господарката.
— По дяволите — изръмжа Антъни. — Тя какво…
Джордж го смушка в ребрата да замълчи. Въпросната дама се появи в салона с ръце на хълбоците. В зелените й очи проблясваха респектиращи пламъчета. Джордж преглътна с усилие. Това ли е съпругата на Антъни? О, само един поглед към нея може да накара дъхът на човек да секне. А в този момент тя беше побесняла.
— Извинете, госпожо Малори — колебливо започна Джордж. — Намерих тези двамата задълбочено да гледат в чашите си. Реших, че е разумно да ги доведа в къщи, за да поспят докато изтрезнеят.
— А кой сте вие, сър — ледено попита тя.
Джордж не успя да отговори. Антъни прикова поглед в жена си и презрително каза:
— О, ела, скъпа моя. Ти трябва да познаваш стария Джордж. Именно той е виновникът за недоверието ти към мъжкия род.
Джордж се изчерви. Тя го гледаше с присвити очи.
— По-дяволите, Малори — просъска той и свали ръка от рамото на Антъни. — Ще те оставя на нежните грижи на съпругата ти. Не заслужаваш нищо повече.
Не това е начинът, по който трябва да представиш на жена си най-добрия си приятел. Джордж кимна на Розалин.
— Друг път, госпожо Малори, при по-добри обстоятелства.
