отново, за да спася душата си.
— Няма да можеш да го направиш преди да се отървеш от последните следи от брендито.
— За бога, искам само да пийна малко кафе. Доколкото си спомням, пропуснахме снощната вечеря.
— Дай ми няколко минути и ще се срещнем в кухнята.
Розалин слезе на закуска със зачервени очи. Беше прекарала поредната неспокойна и безсънна нощ. И този път вината беше изцяло нейна. Чувстваше се гузна, че вчера следобед се отнесе зле към Антъни. Можеше поне да го разсъблече и да го настани удобно в леглото, вместо да го зареже без да знае дали е успял поне да се завие. В края на краищата той е неин съпруг. Тя познава тялото му. Нямаше причина за притеснение.
На няколко пъти понечи да се върне в стаята му, за да го направи. Но се боеше да не го събуди и той да остане с погрешни впечатления за намеренията й. Не можеше да се върне посред нощ в стаята му и то по нощница. Тогава той със сигурност би останал с погрешни впечатления.
Безпокоеше я факта, че тя изобщо изпитва вина. Не му съчувстваше. Това, че е искал да се напие, обвинявайки нея, си беше негов проблем. Тазсутрешният му махмурлук също си беше негов проблем. Всеки трябва да плаща за удоволствията си. Защо тогава беше прекарала безсънна нощ в терзания за оставения безпомощен и пльоснат на леглото пиян съпруг?
— Ако храната е толкова лоша, че непрекъснато ще се мръщиш, аз ще предпочета да закуся в клуба.
Розалин вдигна поглед. Внезапната поява на Антъни я изненада. Тя отвърна простичко:
— Изобщо не е лоша.
— Прекрасно — бодро отвърна той. — Значи нямаш нищо против да се присъединя към теб.
Без да дочака отговор, той си напълни чинията. Тя го гледаше втренчено. Беше облечен с тъмнокафяв изключителни фин еленов костюм и високи блестящи хесенски ботуши. Нямаше право да изглежда безупречно, особено тази сутрин. Би трябвало да стене и да проклина глупостта си.
— Спа до късно — рязко каза Розалин, докато набождаше на вилицата си парче наденица.
— Току-що се връщам от сутрешната езда. — Той седна срещу нея и повдигна въпросително вежди. — А ти сега ли ставаш, скъпа моя?
Добре че все още не беше пъхнала наденичката в устата си. Този привидно невинен въпрос би я задавил. Как се осмелява да й отнема правото да му иска обяснение за вчерашната си позорна постъпка! Седеше си срещу нея и я гледаше така, сякаш се събужда след най-прекрасната нощ в живота си.
Антъни не очакваше отговор на последния си въпрос. Наблюдаваше как Розалин яростно се нахвърля на храната и в очи те му проблясваха дяволити кобалтови пламъчета. Нарочно продължи с въпросите си, нарушавайки добрите обноски.
— Забелязах новата черга в хола.
Тя не го удостои с поглед. Каква обида, да назове черга този толкова скъпо тъкан килим, който наподобява обасонска тапицерия.
— Чудно, че не я забеляза вчера.
Поздравления, любов моя! Той се усмихна в себе си. Тя ще се справи по един или друг начин.
— А също и новата картина на Гейнзбъро — продължи той. Бегло погледна прекрасната картина на стената.
— Днес трябва да пристигнат новият бюфет от розово дърво и масата за хранене.
Тя беше приковала поглед в чинията си, но Антъни забеляза внезапната промяна в нея. Вече не изглеждаше преливаща от потискан гняв. Цялото й същество излъчваше задоволство.
Прииска му се да се разсмее на глас. Толкова е прозрачна, неговата сладка женичка. Като съдеше по настоящата й антипатия към него и темата на разговора, който водеха, не беше трудно да отгатне какво се върти в главата й. Това е стар трик, съпругата да накара мъжа си да плаща с парите си за нанесени обиди. От различните намеци, които беше правила уж случайно, той разбираше, че го мисли за недостатъчно богат.
— Значи променяш обстановката?
Тя едва доловимо сви рамене и отвърна мило:
— Знаех, че няма да имаш нищо против.
— Нищо против, скъпа. Аз също мислех да предложа нещо.
Тя рязко вдигна глава и започна бързо да говори:
— Добре. Защото току-що започвам. Мисля, че ще се радваш да разбереш, че няма да е толкова скъпо, колкото мислех. Дотук съм похарчила само четири хиляди лири.
— Прекрасно.
Розалин зяпна в него. Не можеше да повярва на ушите си. Такъв равен отговор — това беше последното нещо, което бе очаквала. Нима е възможно той да мисли, че тя харчи собствените си пари? Този нещастник ще разбере едва когато сметките започнат да пристигат. Тя стана и хвърли салфетката на масата. Беше прекалено опечалена от реакцията му или по-скоро от липсата на реакция, за да остане в неговата компания. Не успя да се получи толкова драматично, колкото й се искаше. Беше наложително да се държи по-различно от вчера и да не затръшва вратата. Особено сега, когато чака гости.
— Франсиз ще дойде на вечеря. Ако случайно промениш навика си и се прибереш малко по-рано, за да вечеряш с нас, бъди така любезен да не бъдеш пиян.
Антъни прие с безразличие тази забележка.
— Отново си водиш подкрепление, скъпа.
— Ненавиждам тази дума — отвърна тя надменно. — За твое сведение, господарю мой, аз не изпитвам недоверие към всички мъже. Това, което ти невъзпитано каза вчера, когато ме представяше на приятеля си, се отнася само до женкарите и грубияните.
Глава тридесет и втора
— Тря’а да е тоз, господарю.
Джорди Камерън се обърна към ниския мъж с бакенбарди.
— Кой, глупако? Те са двама.
Уилбърт Стоу дори не се впечатли от грубия тон на шотландеца. Беше свикнал с него, както и с нахалството, нетърпението и избухливия му нрав. Ако Камерън не плащаше толкова добре, той щеше да му покаже как се намира човек за подобна работа. Можеше и да му пререже гръкляна. Но тоя си плаща добре. Тридесет английски лири са си цяло състои ние за Уилбърт Стоу. Затова, както винаги, той държи езика зад зъбите си и оставя обидите да минат покрай ушите му.
— Тъмният — поясни той с угоднически тон. — Той е собственик на къщата. Казват му сър Антъни Малори.
Джорди погледна през малкия си бинокъл. Видя спокойното изражение на Малори, който се обръща на вратата и казва нещо на русокосия мъж. Този е англичанинът, който от няколко дена насам шета из кварталите, за да търси Джорди. Значи този крие Розалин. О, Джорди знае че тя е там, въпреки че не е показала лицето си вън от къщи. Беше заповядат на Уилбърт и на брат му Томас да не изпускат къщата от очи. Тя трябваше да е там. Точно тук бяха изпратили дрехите й. И именно тук онази Гренфел беше идвала вече на два пъти.
Розалин се мисли за много умна, като се крие вътре и не излиза. Но това място е много по-лесно за наблюдение, защо то Грийн парк се намира точно отсреща. Има много дървета, които служат за прикритие. Не е като да седиш в карета, която привлича вниманието. Това се беше случило на улица Сауд Одли. Тя не би могла да направи и едно движение, без да я забележат Уилбърт и Томас. Те държат една празна карета надолу в улицата и само чакат да скочат в нея и да я последват. Всичко е само въпрос на време.
Междувременно той ще се погрижи за това английско конте, което я крие. Този мъж беше принудил Джорди два пъти да сменя квартирата си за последните пет дена. Сега, когато знае как изглежда, няма да е никак трудно да уреди нещата.
Джорди свали бинокъла и се усмихна.
Скоро, моето момиче, съвсем скоро ще те накарам да платиш за всички неприятности. Ще съжаляваш,
