Той си тръгна сърдито, без дори да си направи труда да затвори вратата.
Антъни загледа озадачен след него. Безуспешно се мъчеше да запази равновесие.
— Казах ли нещо, Джордж?
Джеймс така се разсмя при тези думи, че двамата с Добсън паднаха на стълбите.
— Забавен си, Тони. Или изобщо не помниш, или помниш повече отколкото е необходимо.
Антъни се обърна към Джеймс, който си спомни сърдитите думи на Армхерст и отново се разсмя.
Антъни политна, падайки по лице. Розалин се втурна, хвана ръката му и я метна през врата си. Прихвана го през кръста.
— Не мога да повярвам, че си направил това! Знаеш ли кое време е? Да се прибираш в къщи в такова състояние!
— Разбира се, че знам — отвърна невъзмутимо той. — Сега е… сега е… Което и време да е, къде другаде бих се върнал, освен в моя собствен дом.
Той се препъна в най-долното стъпало, повлече Розалин и двамата се пльоснаха в подножието на стълбите.
— Дяволите да те вземат! Трябва да те оставя тук!
Той я привлече толкова близо до себе си, че тя не можеше да диша.
— Няма да ме оставиш тук, Розалин. Аз няма да ти позволя.
Тя се втренчи в него с невярващ поглед.
— Ти… о, боже, пази ме от пияни и ненормални мъже! — каза тя раздразнено и го отблъсна. — Хайде, ставай, глупав мъж такъв.
Тя успя някак да го извлече по стълбите и да го заведе в спалнята му. Когато се появи Добсън, тя го отпрати. Не беше сигурна защо го направи. Би могла да използва помощта му. Положението беше неописуемо. За пръв път виждаше Антъни безпомощен, неспособен да се грижи за себе си. След като се отърси от първоначалното раздразнение, изглежда започна да се забавлява от необичайната ситуация. Това, че тя е причина за нея, я караше да изпитва задоволство. О, тя ли е наистина причината?
— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо се прибираш в това състояние по сред бял ден? — тя беше седнала на крака му, мъчейки се да събуе единия ботуш.
— Пиян? Господи, жено, каква отвратителна дума. Джентълмените не се напиват никога.
— О, а какво правят в такъв случай?
Той й помогна с другия си крак, докато ботушът му падна на земята.
— Думата е… тя е… каква по дяволите е тази дума?
— Пиян — повтори тя.
Той изсумтя, когато тя се захвана с втория ботуш. Той й помогна този път малко по-рязко и тя почти полетя с ботуша в ръце. Розалин присви очи и го погледна. Той се хилеше невинно.
Тя хвърли ботуша на земята и се върна да вземе палтото му.
— Ти не отговори на въпроса ми, Антъни.
— Какъв въпрос?
— Защо си в такова отвратително състояние?
— А защо според теб, скъпа моя, един почтен мъж може да изпие няколко чашки в повече? Има няколко възможности. Или е загубил богатството си, или е починал някой роднина, или леглото му е празно.
Тя го погледна невинно на свой ред.
— Починал ли е някой?
Той постави ръце на бедрата й. Почти я беше придърпал между краката си. Усмихваше се, но в това нямаше нищо смешно.
— Играеш си с огъня, скъпа. Само внимавай да не се изгориш.
Тя дръпна силно шалчето му и после го блъсна към леглото.
— Поспи да изтрезнееш, скъпи.
И се обърна на пети.
— Ти си една жестока жена, Розалин Малори! — извика той след нея.
Тя решително тресна вратата зад гърба си.
Глава тридесет и първа
Антъни се събуди със силно главоболие и ругатня на уста. Запали лампата и изруга повторно. Часовникът на камината сочеше два часа и няколко минути. Навън беше тъмно и по това той разбра, че е среднощ, а не следобед. Осъзна, че е напълно буден, с пулсираща от болки глава, а до зазоряване остават още много дълги часове.
Знаеше какъв дявол го бе обладал предния ден. Смътно и спомни стария Джордж да ги води към дома, а също и как подреди Билинг, дявол го взел! Де да не го беше направил. Билинг не беше лош човек. Ще трябва да се извинява. При това не само формално. А Джордж не си ли тръгна сърдит от тук? Антъни не можеше да си спомни съвсем ясно.
Той се огледа и направи гримаса. Каква лоша съпруга. Можеше поне да го съблече и нагласи в леглото. Все пак тя беше причината за всички неприятности. А не се ли държа вчера хапливо и рязко? Не можеше да си спомни ясно и това.
Антъни се наведе напред. Бавно масажираше слепоочията си. Е, добре, той има избор дори по това време на нощта. Ще се опита отново да заспи, но едва ли би успял. Беше спал по-дълга от обичайно. Би могъл да се преоблече и да се върне в Уайтс, да поиграе вист. Ако го допуснат отново в клуба след отвратителното му държание предния ден. Дали да не бъде също толкова лош, колкото и съпругата му, да я събуди посред нощ и да види какво би се получило от това? Чувстваше се отвратително, за да извърши подобно нещо. А какво ли би станало, ако тя, противно на всички очаквания, го посрещне послушно и хрисимо. Той изкриви лицето си в странна усмивка. Трябваше да се отърве от махмурлука преди да настъпи утрото. Една вана би му се отразила добре. Но за това ще трябва да изчака по-приличен час, за да събуди прислугата. А сега не би било зле да похапне.
Бавно, тъй като всяка стъпка отекваше в главата му, Алтъни излезе от стаята си. Спря в хола и видя светлина да се процежда изпод вратата в стаята на Джеймс. Почука веднъж и влезе без да дочака позволение. Джеймс седеше гол на леглото и държеше глава в двете си ръце. Антъни понечи да се изсмее, но се овладя навреме. Твърде силно го болеше главата, за да си позволи да се разтресе от смях.
Джеймс не вдигна поглед да разбере кой пристига по това време. Меко, но заплашително процеди:
— Говори тихо, ако ти е мил живота.
— А, старче, и в твоята глава ли има едно малко човече, което забива пирони?
Джеймс бавно повдигна глава и му хвърли убийствен поглед.
— Поне дузина човечета. И всяко едно от тях е извикано от теб. Ти, нещастен…
— Ти, проклетнико, си този, който предложи да ми вземе нещо за пиене. Така че ако някой има право да се оплаква…
— Една напитка, а не няколко бутилки, магаре с магаре.
Джеймс без да иска повиши тон и двамата изведнъж се стреснаха.
— Добре де, да кажем че си прав — простена Антъни.
— Хубаво е поне че си признаваш — изсумтя другият и продължи да масажира слепоочията си.
Антъни сви устни. Беше отвратително да накажат по този начин телата си. Макар че Джеймс изглеждаше в превъзходна форма. За миг по-малкият се изненада. Не беше виждал брат си гол от времето, когато нахлу в спалнята на контеса… дори не можеше да си спомни името й, за да предупреди Джеймс, че съпругът й се е запътил към спалнята. Това се случи преди повече от десет години. Джеймс изглеждаше доста различен сега. Раменете му бяха по-широки, мускулите по-силни и оформени. Гърдите, раменете и краката му бяха удивително стегнати. Вероятно това беше резултат от десетте години пиратски живот.
— Джеймс, знаеш ли че си невероятно брутален екземпляр?
Джеймс поклати глава при тази внезапна забележка, погледна се и погледна Антъни. След това се ухили на изненадата, изписана по лицето на брат му.
— Мисля, че дамите не биха имали нищо против това.
— И аз мисля така — засмя се Антъни. — Какво ще кажеш да поиграем карти. Няма да успея да заспя
