им върху поднос. Единствено навременната намеса на хората от екипажите на техните кораби беше отблъснала нападението на китайските главорези.
Все едно, пътуванията до Китай нямаше да липсват на Уорън. Дългите търговски маршрути и честите отсъствия от дома бяха започнали да го отегчават. Може би ако се бе задържал повечко време в къщи, Джорджина нямаше да тръгне за Англия да търси изчезналия си годеник и нямаше да намери Джеймз Малори вместо него.
Дори спомените за смъртния враг, когото бе оставил на другия край на света, не можеха да отклонят мислите на Уорън задълго от тревогата за неговата сестра.
Колко дълго можеше да продължи всичко това? Някой — момичето Ейми, вероятно — бе споменал, че болките на Джорджина са започнали още в десет часа предишната сутрин, че тя не е казала на съпруга си, защото не е искала да го безпокои, и че той бил излязъл, за да разбере истината едва при завръщането си, малко преди да пристигнат останалите. Осемнадесет часа. Нима бе възможно да трае толкова дълго? Сигурно нещо не беше наред, въпреки периодичните уверения на лекаря, че всичко се развивало нормално.
Уорън продължаваше да обикаля. Джеймз Малори продължаваше да обикаля. И тъй като се движеха в противоположни посоки, често се озоваваха един срещу друг, но просто се разминаваха и продължаваха да вървят, без да произнесат и дума и почти без да си обръщат внимание.
Дрю обикаляше отвън във фоайето, защото той и Уорън се бяха изнервили взаимно, както често се случваше между тях двамата. Клинтън бе седнал, но пръстите му непрекъснато барабаняха по коленете му, по ръцете му, по облегалките на креслото. Той също бе отсъствал от къщи при раждането на двете си деца, така че и за него това преживяване беше ново, но се справяше доста по-добре от останалите, с изключение на Томас.
Бойд се бе проснал на канапето, мъртъв за света. Беше изпил сам цяла бутилка бренди, а този вид питие бе по-силно от алкохола, към който беше привикнал. Уорън също го бе опитал и с удоволствие би се напил до забрава, но упорито избягваше да поглежда към чашата си.
Томас беше на втория етаж. Обикаляше коридора и ред стаята на Джорджина, за да научава пръв какво става вътре. И Уорън бе имал такова намерение, но след като още при първия страховит вик откъм спалнята на сестра му се обля в пот и започна да трепери, Томас го завлече обратно на долния етаж.
През цялата нощ Антъни ту седеше в едно кресло, ту се облягаше прав на стената до камината и просто наблюдаваше какво става наоколо. Или поне така изглеждаше. В ръката му имаше чаша бренди, която той се задоволяваше само да подушва от време на време и която периодично се опитваше да натика в ръката на Джеймз. Напразно. Много преди всичко да започне, Джеймз му беше казал, че няма да близне и капка „проклет“ алкохол и очевидно не бе променил решението си.
Антъни се бе опитал да поведе разговор с брат си; всъщност направо го бе предизвикал, и то с подигравки, каквито Уорън никога не би понесъл, без да пролее кръв. Но Джеймз не бе му обърнал никакво внимание, макар че от време на време все пак проговаряше. Ала това беше само за да измърмори на себе си: „Проклет вечен ад“ и „Никога вече няма да я докосна“; веднъж: „Господи, умолявам те!“, а веднъж направо се обърна към Антъни: „Просто ме изведи навън и ме застреляй.“
На Уорън му се беше приискало той да направи това. Все още му се искаше. Но Антъни само се бе изсмял и беше казал на брат си:
— И аз се чувствах така, старче, но после веднага ще забравиш, както и Джордж ще забрави. Можеш да бъдеш сигурен.
Другите трима от рода Малори пристигнаха малко след като Уорън отнесе сестра си в спалнята. По- възрастният брат, Едуард, дойде със съпругата си Шарлот, която веднага се качи горе и оттогава не беше се появявала, След тях пристигна още една племенница, Реджина Идън, и също се затвори при Джорджина, макар че от време на време слизаше долу, за да увери чичо си Джеймз, че всичко върви добре, и че „Джордж“ се справя „страхотно“; а последния път каза заядливо: „Но ти не би искал да чуеш какво мисли за теб точно в този момент“.
Едуард първоначално поигра на карти с дъщеря си, но сега редеше пасианси и не обръщаше внимание на напрежението, което цареше в салона. Беше минал през това твърде много пъти, за да се разтревожи. Дъщерята Ейми се бе свила в един голям фотьойл и спеше дълбоко, подпряла брадичка на дланта си. Беше се погрижила да им сервират храна още рано вечерта, а по-късно бе донесла и закуски, но те стояха почти недокоснати.
Хубаво момиче беше тази Ейми; не, всъщност направо красиво. Винаги, когато погледнеше към нея, Уорън забелязваше, че тя свежда очи, като че го бе наблюдавала. Жалко, че беше Малори… какво, по дяволите, го прихващаше? Тя бе твърде млада за него. По-скоро би подхождала на Дрю, стига той да успееше да се пребори с чичовците й.
Уорън обожаваше децата, но не искаше никога вече да минава през този ад. Пък и нямаше намерение да се жени и да има собствени деца. Жените бяха най-коварните създания на земята. На тях не можеше да се разчита. Не можеше да им се вярва. Ако от време на време не изпитваше чисто физическа нужда от тяхната компания, никога не би си и помислил да си има вземане-даване с тях.
Сестра му беше единственото изключение, единствената жена, която имаше значение за него, и ако нещо се случеше с нея…
Още един Малори се бе появил късно вечерта — синът на Джеймз, Джеръми. Той беше приел новината възбудено, дори възторжено. Бе твърде млад, за да знае за усложненията, които можеха да възникнат, за риска, за това, че няма повод за радост, докато майката и детето не се измъкнат живи и здрави от изпитанието. Но само един поглед към изтерзаното изражение на баща му бе достатъчен на младежа, за да проумее сериозността на ситуацията и да излезе от къщата с обещанието: „Ще изпратя да повикат Кони“, без повече да се весне. Явно в момента салонът представляваше твърде потискащо място за момче с неговата вродена чувствителност.
Уорън не трепна при споменаването на името „Кони“, което принадлежеше не на жена, а на мъжа, който, както се говореше, бе най-добрият приятел на Джеймз Малори и също като него — бивш пират. Бяха се срещали с Конрад Шарп в дома на Антъни през нощта, в която Уорън и Джеймз уж бяха изгладили противоречията помежду си заради Джорджина. Дума да не става, както би казал зет му.
Тогава се появи Реджина. Дрю и Томас я следваха по петите, защото тя толкова бързаше да стигне до чичо си, че въобще не бе спряла да им каже каквото и да било. Но усмивката, грейнала на лицето й в мига, когато се обърна към Джеймз, им каза всичко, което се бяха молили да чуят. Всички избухнаха във весел смях, втурнаха се да събудят Ейми и дори се опитаха да изтръгнат Бойд от пиянския му унес. Но Джеймз продължаваше да мълчи вцепенено. Трябваше да узнае нещо повече, трябваше му не само усмивката, но и думите.
Реджина отлично разбра това, отиде веднага до него, прегърна го и каза:
— Имаш дъщеря, а майка й е добре. И двете са добре. — В следващия миг тя изпищя, защото в облекчението си чичо и я бе прегърнал по-силно, отколкото можеше да понесе.
Той я пусна със смях и се огледа за Антъни.
— Къде е проклетото питие?
Беше все още в ръката на Антъни. Джеймз грабна чашата и я пресуши; после я остави върху камината и придърпа брат си, за да прегърне и него — той поне можеше да издържи това, макар и не много дълго.
— Свети боже, Джеймз! — изпъшка накрая Антъни. — Забрави за тази твоя сила, преди да си отишъл да видиш Джордж — сухо добави той. — И недей да плачеш, за бога. Аз плаках, но няма нужда и двамата да се правим на магарета.
Джеймз отново се засмя и потупа брат си по гърба. Беше толкова щастлив, че Уорън изпита болка, докато го наблюдаваше. Никога не бе го виждал в такава светлина; не беше си и помислял, че е възможно; не искаше да е така. Но в тези мигове, в които и двамата изпитваха едно и също огромно облекчение, породено от тревогите за една и съща жена, между тях нямаше и капка враждебност.
Когато Джеймз се извърна и го съзря, Уорън каза:
— Не си го и помисляй. — Имаше предвид очевидната склонност на Джеймз да прегръща всичко живо.
