Но думите му бяха изречени с усмивка. Смееше се още откакто бе видял усмивката, с която Реджина им бе съобщила, че майката и детето са добре. Затова Джеймз също му се усмихна и отиде да стисне ръката му.
Поздравленията продължаваха. След още много прегръдки и потупвания по гърба, Джеймз най-сетне се опита да се отскубне и да се качи при съпругата си, но Реджина го увери, че няма защо да бърза, че Джорджина е потънала в сън веднага след раждането и че Шарлот и лекарят се грижат за бебето.
Най-накрая се появи и Рослин, уморена, но засмяна. Като се сгуши веднага в ръцете на съпруга си, тя информира щастливия баща, че „Тя е просто прекрасна, Джеймз. Истинска Малори, без съмнение. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да прилича на Тони.“ От което поне половината от присъстващите разбраха, че най-малката Малори ще има руса коса.
Джеймз, който вече беше дошъл на себе си, отговори:
— Много лошо. Тъкмо се канех да подразня Джордж за това.
— И да й дадеш още един повод да не ме посреща гостоприемно в тази къща? — промърмори Антъни.
— Не е необходимо аз да й давам някакви поводи, скъпи момко. Ти и сам се справяш съвсем добре.
— Той се оправя, Рос — оплака се престорено Антъни на съпругата си. — Мисля, че е време да се прибираме у дома.
Но точно в този момент се появи Шарлот с увит в пелени вързоп, който тя постави в ръцете на Джеймз. Настъпи тишина, но Джеймз, разбира се, не забеляза това, защото за пръв път в живота си се взираше в своята дъщеря. Не би могло да съществува такова изражение върху лицето на един мъж, или поне повечето от мъжете в стаята мислеха така — толкова преливащо от любов и смирение.
Бебето беше разгледано от всеки един от присъстващите в салона. Всички се бяха събрали около момиченцето, а и в момента щастливият баща нямаше нищо против да не проявява ревност.
Антъни бе човекът, който, припомняйки си един неотдавнашен разговор със своя брат, най-накрая се обади:
— Ще бъдеш ли така любезен да ни кажеш как ще наречеш това малко съкровище?
Той си мислеше, че ще принуди Джеймз да се откаже от своенравната си идея, но Джеймз се взря в него за момент, после погледна към братята Андерсън и отговори отчетливо:
— Джак.
Разбира се, това веднага предизвика бурни протести, някои от които доста разгорещени. Но Джеймз устоя твърдо на всичко и накрая каза:
— Моля ви да си припомните чия дъщеря е тя и кой има право да й даде име.
Това, естествено, означаваше край на всякакви пререкания. При условие, че майката нямаше какво друго да каже и че вуйчовците Андерсън не присъстваха на кръщенето, най-младият член на фамилията Малори, макар да бе момиче, щеше да се нарича Джак Малори, въпреки че в църковните книги щяха да я запишат като Джаклин.
ГЛАВА СЕДМА
— Къде изчезна снощи, Джеръми?
Ейми зададе въпроса още с влизането на братовчед й в трапезарията. Въпреки че беше два часа следобед, им сервираха закуска, защото никой не си бе дал труда да се събуди по-рано и когато Ейми най- сетне беше изпълзяла от леглото си, бе поръчала именно това.- Не мислех, че ще дойдеш отново тук толкова скоро — отбеляза Джеръми, отбягвайки въпроса й.
— Всъщност не съм си тръгвала — каза тя и понечи да му налее чаша кафе, но се спря, за да попита: — Чай ли предпочиташ?
— Каквото ми сипеш, нямам претенции. Какво искаш да кажеш с това „не съм си тръгвала“? Нали не означава, че не си спала?
Като се имаше предвид, че Ейми носеше муселинена рокля с цвят на праскова, различна от тази, с която бе облечена през нощта, и че самата тя изглеждаше свежа като праскова, объркването му бе напълно разбираемо.
— Обещах на леля Джордж, че ще остана да се грижа за къщата, докато тя се възстанови. Нали старата ви икономка напусна миналия месец, а новата въобще не работеше и бе уволнена преди седмица? Все някой трябва да се грижи за нещата тук. Или може би ти смяташ да се захванеш с това?
Джеръми изсумтя:
— Дума да не става. Но ти не си ли малко млада…
— След като повечето момичета на моята възраст попадат в оковите на брака, напълно подготвени да въртят своите домашни огнища, нима смяташ, че единствено аз съм неспособна да се справя?
Под настойчивия й поглед, които имаше същия цвят като неговия собствен, Джеръми се изчерви.
— Не съм казал това.
— Толкова по-добре за теб — отвърна Ейми. — Иначе щях да ти зашия един шамар.
Той й отправи една от най-очарователните си усмивки, за да я омилостиви. Тези нейни заядливи настроения рядко бяха насочени срещу него, но тя все пак беше Малори, а повече от половината от членовете на семейството бяха прочути с мъчния си нрав. Това, че бащата на Ейми правеше изключение от правилото, не означаваше, че същото важи и за нея. А и Джеръми вече бе станал един от най-близките й приятели и с всеки изминал ден я опознаваше все по-добре.
Той реши да подхвърли с престорена изненада:
— Ако се преместиш да живееш у дома… мили боже, това няма да означава, че всички онези проклети контета, които от една седмица насам се тълпят у вас, ще заприиждат тук, нали?
— Няма, ако си държиш езика зад зъбите и не казваш на никого къде съм.
Сега Джеръми наистина беше изненадан.
— Нима не искаш да пожънеш плодовете на своя успех в обществото?
— Небеса, разбира се, че искам. Но това, което очаквах с такова нетърпение, не бяха обичайните последици от дебюта, а да започнат да ме третират като възрастен човек. Сестрите ми може и да са си издълбавали резки в стената за всеки нов ухажор, но аз ни най-малко не се интересувам…
— Защо не? — прекъсна я нетърпеливо той. — Не искаш ли да се омъжиш?
— Естествено, че искам и съм твърдо решена да го направя.
— А-ха — каза Джеръми, смятайки, че е проумял накъде бие тя. — Ти просто още не си срещнала подходящия човек и сега изчакваш.
— Всъщност… точно така — излъга Ейми. Не искаше все още да признава кого бе избрала, дори пред любимия си братовчед.
— И затова си си предложила услугите на Джордж, нали? За да можеш да се скриеш?
— Ако искаш да знаеш, аз съм много привързана към твоята мащеха, Джеръми. Щях да й предложа помощта си, дори ако имаше още десетки неща, които бих предпочела да правя. Лекарят каза, че тя трябва да остане на легло поне една седмица. Понеже аз съм единственият човек в семейството, който няма други задължения в момента, ми се стори логично…
— Няма нужда да се горещиш толкова много — каза той. Беше му неудобно, задето явно бе наранил чувствата й. — Разбрах подбудите ти. — Сетне се усмихна, за да смекчи резките си думи. — Ще ми бъде приятно да си наоколо.
Ейми вдигна едната си черна вежда, с което му напомни за своя баща и за чичо си. Самите те бяха изпипали тази гримаса до съвършенство.
— Наистина ли? Дори при положение, че няма да ти позволявам да отбягваш въпросите, които се опитваш да отбегнеш?
— Значи си забелязала?
— Нямаше начин да пропусна — сухо отговори тя.
Джеръми се засмя.
— И какъв беше въпросът?
— Къде изчезна снощи? Помислихме, че си отпрашил лично към Хейвърстън, за да доведеш Кони.
— Изпратих Арти, макар че този стар морски вълк би могъл да намери пътя до имението на Кони по суша
