такава възможност. Беше измисляла хиляди начини, по които внимателно да му разкрие нежните си чувства. Сега обаче не си спомняше нито един от тях.
— Закуска — внезапно измънка тя. — Да кажа ли да ти донесат?
— По това време?
Уорън и братята му бяха си тръгнали от дома на Джорджина едва в пет сутринта. Ейми бе подразбрала, че са отседнали в хотел „Олбъни“ на Пикадили. Намираше се наблизо, но при все това вероятно не бяха успели да си легнат преди шест, тоест, само преди осем часа. Така че пренебрежителният му тон едва ли бе уместен. Но, разбира се, това беше Уорън — циникът, женомразецът, човекът, който не понасяше всички англичани и всички Малори, братът с най-ужасния характер. Ейми си каза, че не бива да забравя това и че не трябва да обръща внимание на обидното му и ледено държание, ако иска да се разбере с него.
Тя стана от масата.
— Предполагам, че се дошъл да видиш Джордж?
— По дяволите, нима е научил цялото си семейство да я нарича така? — попита той.
Като се направи, че не забелязва тона му, Ейми отговори:
— Съжалявам. Когато чичо Джеймз ни я представи като Джордж, тя не го поправи. Едва по-късно разбрах, че това не е истинското й име, но тогава вече … — тя вдигна рамене, за да покаже, че „Джордж“ вече е станало навик на всички. — Но вие също не я наричате Джорджина, нали?
Това напомняне като че ли го подразни. Или може би Уорън изглеждаше така, когато бе смутен. И имаше защо да бъде — „Джорджи“ не звучеше по-женски от „Джордж.“ Но Ейми не бе имала намерение да го смущава. По дяволите, така нямаше да постигне никакъв напредък.
Явно трябваше да бъде предпазлива и да избягва да споменава името, което не му се нравеше, затова тя каза:
— Леля и чичо още спят. Те станаха рано, защото Джак искаше да бъде нахранена за пръв път през живота си, но после си легнаха отново.
— Ако обичаш, не наричай племенницата ми с това възмутително име.
Сега вече не беше просто грубост — беше истински гняв и сърцето на Ейми се изпълни с уплаха при мисълта, че ще трябва да изпита върху себе си този гняв, при това след онази забележка на чичо Джеймз за кожения колан. Погледът й неволно се спря върху същия този колан. Беше широк, изработен от дебела кожа. Сигурно щеше да боли дяволски много, ако…
— Какво, по дяволите, зяпаш?
Лицето й се обля в гъста червенина. Първата й мисъл бе да се скрие под масата, но вместо това Ейми реши да бъде откровена:
— Твоя колан. Наистина ли би го използвал, за да накажеш своеволната си сестра?
Уорън се начумери още по-силно.
— Виждам, че твоя чичо ти е разказвал приказки.
Тя събра цялата си смелост и настоя:
— Би ли го направил?
— Това, момиченце, не е твоя работа — отвърна той с каменен глас, който означаваше точка по въпроса.
Ейми въздъхна. Не биваше да отваря дума за това, но пък той очевидно щеше да се държи по същия начин, каквото и да бе казала.
Все пак, тя се опита да промени темата.
— Разбирам, че държиш на имената. Чичо Тони също държи; всъщност това важи за всичките ми чичовци. Всичко започна от братовчедката Реджина. В семейството й викахме Реджи, но чичо Джеймз трябваше да бъде различен, затова я кръсти Реджън. И всеки път, когато я наричаше така, братята му побесняваха, макар че това без друго не е толкова трудно постижимо. Удивително е, че толкова много приличаш на моите чичовци.
Не беше успяла да сдържи дяволитостта си и сега можеше да се наслади на отвращението, което се бе изписало на лицето му при мисълта, че някой изобщо си позволява да го сравнява с Малори. Беше доста смешно, но Ейми не се засмя, дори не се усмихна, а каза миролюбиво:
— Ако това ще те утеши, сестра ти едва не припадна тази сутрин, когато чу как чичо Джеймз е кръстил дъщеря й. Каза, че тя ще нарича своето бебе Джаклин или най-малкото Джаки, и че ако на него това не му харесва, може да върви по дяволите.
— Той би трябвало да отиде по дя…
— Бъди любезен, Уорън — мога ли да те наричам така?
— Не, не можеш — отговори той намръщено, вероятно защото тя току-що бе имала наглостта да му прави забележка, а това ни най-малко не му се нравеше. — Можеш да ме наричаш „господин Андерсън“ или „капитан Андерсън“.
— Не мисля, че ще го направя. Звучи твърде официално, а ние няма да се държим официално един с друг. Значи ще трябва да ти измисля някакво друго име, след като „Уорън“ не ми върши работа.
При тези думи Ейми му хвърли победоносна усмивка и мина покрай него с пълното съзнание, че го е накарала да изгуби дар слово от изненада. Проклетникът си мислеше, че ще поддържа отношенията помежду им официални; не че такива отношения съществуваха, но със сигурност щяха да съществуват. Той просто трябваше да го проумее.
Ейми изкачи няколко стъпала и се спря. Когато се обърна, видя, че Уорън се е преместил до входа, за да може да я вижда по-дълго време. Но тя все още бе твърде разгневена, затова каза само:
— Можеш да се качиш в детската стая, за да видиш Джак, ако искаш. В противен случай просто се позабавлявай с нещо друго, докато Джордж се събуди.
Не очакваше отговор, затова продължи да се качва нагоре. Бе стигнала почти до края на стъпалата, когато чу ядосания му глас:
— Бих искал да видя бебето.
— Тогава ела, ще те заведа.
Тя го изчака да се качи до горе и се накани да продължи по коридора, когато ръката му я улови и я спря. От гърдите й се изтръгна тиха въздишка, но Уорън не я чу, защото в този момент вече я питаше:
— Какво, все пак, правиш ти тук?
— Останах, за да помагам на сестра ти, докато лекарят не каже, че се е възстановила дотолкова, че да може да поеме отново своите задължения.
— Защо ти?
— По една случайност аз харесвам твоята сестра. Двете с нея станахме добри приятелки. А ти не се ли срамуваш от своето възмутително поведение спрямо мен?
— Не — каза Уорън, но свитите му устни леко се поотпуснаха и очите му като че ли се затоплиха с няколко градуса, макар че той не пропусна да отбележи: — Но ти си дяволски дръзка за момиче на твоята възраст.
— Пресвети боже, не се усмихвай! — извика Ейми с престорена тревога. — Може да видя, че имаш трапчинки.
Тогава той се засмя. Изглежда, че сам се изненада от себе си, защото внезапно спря и се изчерви. Ейми се извърна, за да не го притеснява повече, и го въведе в слабо осветената детска стая.
Прекрасното ново попълнение на семейството спеше дълбоко. Момиченцето лежеше по корем, извърнало личицето си на една страна и вдигнало своето малко юмруче към устата си. Няколкото кичура коса на главата му имаха светлорус цвят. Интересното бе дали очите й, които засега бяха бебешко сини, в крайна сметка щяха да станат кафяви или зелени.
Уорън се приближи тихичко и застана до Ейми, за да погледа бебето. Бяха заедно, бяха сами — Джак не им обръщаше внимание — бяха един до друг. Ейми си даде сметка, че при многочислеността на двете семейства и при факта, че Уорън нямаше да стои в Англия още дълго, това сигурно щеше да остане единствения случай, когато той и тя можеха да бъдат толкова сами. Тази мисъл придаваше на чувствата й някаква отчаяност, която тя не знаеше как да овладее.
Когато обърна поглед към него и видя на лицето му онова нежно изражение, което Уорън пазеше за толкова малко хора, Ейми попита:
— Обичаш ли децата?
