а китайците бяха фанатици на тема изпълнение на заповед! Той отчаяно се опитваше да измисли начин да го направи, и заедно с това да спаси господаря си от смърт.
— Няма как да стане — подхвърли небрежно Уорън и привлече свирепия поглед на китаеца към себе си. — Няма да успееш да се върнеш навреме. Наистина ли смяташ, че Жанг иска да умре заради някакво си дребно отмъщение… когато вазата е най-важното нещо в случая?
Ли не отговори. В този момент Мак се върна с вазата. Ли се протегна към нея, но шотландецът я вдигна високо, за да не може той да я стигне, и я подаде на Уорън
Ейми се приближи, за да види по-добре антиката, станала причина да преплава през морето — пътуване, за което тя не можеше да съжалява, въпреки напрежението, което се усещаше в стаята, и въпреки че знаеше, че тя и Уорън още не са се измъкнали от опасността. Порцелановата ваза бе изключително произведение на изкуството. Беше невероятно фина, почти прозрачна. Върху белия фон имаше гравирана със злато сцена от китайската митология, изпипана до най-малките детайли. Сигурно струваше цяло състояние. Но в момента това състояние бе техният живот.
Уорън си мислеше за същото. Изведнъж си припомни какво беше направила с тази ваза Джорджина при завръщането си от Англия, завъртя бавно скъпоценната вещ в ръцете си, погледна към Лянг и каза с убийствено сериозен тон:
— Би било жалко, ако внезапно я изтърва, нали?
Китаецът силно пребледня.
— Ще умреш моментално — обеща той.
— Без друго планът беше такъв, нали? — отговори Уорън и после, без да се обръща към Ейми, й нареди: — Ейми, влез в стаята ей-там, зад гърба на Мак, и се заключи вътре. Тръгвай! — На Лянг, който понечи да я спре, каза: — Забрави за нея. Тя никога не е имала нищо общо с всичко това. Просто сестра ми много я обича. Ще получиш вазата, но на пристанището ще се върнем без момичето.
Така и стана. А Ейми се озова в някакъв килер, който нямаше ключалка на вратата; вътре нямаше и нищо, от което да се направи барикада. Беше сигурна, че Уорън е знаел това и е блъфирал, само за да я отстрани от пътя си. И беше бясна, че я бе подмамил да изпълни тази заповед, без първо да помисли.
Мак отвори вратата зад гърба й.
— Можеш вече да излезеш, момиче.
— Тъкмо това се канех да направя — отговори Ейми. — И недей просто да стоиш там, човече. Донеси един пистолет, или повече, ако имаш. Трябва да се върнем на пристанището, за да се уверим, че няма да опитат нещо в последния момент.
— Мисля, че на Уорън това няма да му хареса — каза Мак колебливо.
— А аз мисля, че в момента не ме интересува какво ще му хареса. Да ме натика в килера! — промърмори тя, после каза: — Какво чакаш? Да вървим.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
Оказа се, че Ейми и Мак са пристигнали твърде късно, за да могат да помогнат, но пък и не бе имало нужда от помощта им. Когато се добраха до „Амфитрита“. Уорън тъкмо си тръгваше от него. Португалският кораб вече бе погълнат от мрака, който се стелеше отвъд светлините на пристанището.
Ейми ни най-малко не беше разочарована от това, че съдействието й не е необходимо. Тя се хвърли в ръцете на Уорън, за да сподели облекчението му от успешния край на всичко. Не забеляза, че той не отвърна на прегръдката й.
Вместо това Уорън се обърна към Мак:
— Какво прави тя тук?
— Трябва да ти кажа, че тя е деспот като сестра ти — отговори навъсено Мак.
Ейми се отдръпна от Уорън, за да се взре възмутено в червенокосия шотландец.
— Със сигурност не съм, но и да бях, какво от това? Можеше той да се нуждае от съдействието ни и ако бе така, как щеше да го получи, ако не бяхме дошли? Защо не ми отговориш, а?
— Няма значение, Мак — въздъхна Уорън. — Не би искал дори да се опитваш да я разбереш, повярвай ми. — А на Ейми каза: — Ела, ще те сложим в леглото. Всичко свърши. Утре ще намерим кораб, за да те върне у дома.
Тя се успокои само защото чу „легло“, а смяташе, че това все още означава неговото легло. Колкото до намирането на кораб утре, тя достатъчно бързо щеше да го разубеди. Искаше й се да разгледа родния му град преди да се върнат в Англия.
Докато крачеше до него, Ейми попита:
— Какво стана? Наистина ли Ли се хвана на твоя блъф, че ще ги вдигнеш във въздуха?
— Не беше блъф, Ейми.
— О! — каза тя с лека изненада.
— И понеже вазата бе в ръцете ми — продължи Уорън — те не искаха да рискуват и да се опитват да ми я отнемат. Върнахме се тук и аз просто попитах господин Кейтс дали оръдията са заредени и подготвени. Когато той отговори, че са, аз хвърлих вазата към Лянг.
— Хвърлил си я? — ахна тя. — Шегуваш се.
— Направих го и още как; и изражението му, преди да я улови, почти си струваше цялата тази авантюра.
— Мога да се сетя за няколко други неща, заради които си струваше.
— Недей — беше всичко, което отговори той.
После ускори крачка, така че й беше трудно да продължи разговора, защото непрекъснато се опитваше да го догонва. Е, това не бе нещо ново за нея. Но въпреки това настроението му я изненадваше. Отдаде го на спадането на напрежението, както и на факта, че бе загубил безценна антика, без да получи нищо в замяна. Всъщност, беше получил нея, но Ейми не се заблуждаваше, че той ще сметне това за кой знае каква придобивка, особено след като знаеше, че може да я има винаги, когато пожелае.
Стигнаха до къщата и Уорън много набързо представи Ейми на икономката си, която се наложи да събудят, за да настани гостенката. Жената я заведе в бившата стая на Джорджина и й даде една от нейните нощници. Имаше и няколко стари рокли, които можеше да премери на сутринта.
На въпроса дали желае нещо за ядене преди да си легне, Ейми отвърна, че би яла каквото и да е, стига само да не е ориз. Не си направи труда да обяснява повече, особено след като горещата вана вече я очакваше и единственото, за което можеше да мисли, бе как да се вмъкне в нея колкото може по- скоро.
Но щом се приготви за сън, и през ум не й мина да легне в леглото, още по-малко пък — сама. Чакаше Уорън да дойде при нея и щеше да чака още много дълго, защото той нямаше никакво намерение да идва. Най-накрая Ейми проумя това и успя да измисли няколко оправдания за отсъствието му, но тъй като нито едно от тях не издържаше на критика, тя тръгна да го търси.
Третата спалня, в която надникна, се оказа неговата. Той също още не си беше легнал. Седеше на един стол, прегърнал бутилка уиски в скръстените си ръце и се взираше в незапалената камина. Не я беше чул да влиза и Ейми се поколеба дали да му се обади, защото осъзна, че той наистина не възнамерява да дойде при нея тази нощ. Не знаеше какво да мисли, но със сигурност не смяташе, че става въпрос за нещо по- сериозно от временна прищявка от негова страна. Обратното предположение никога не би минало през ума й. Накрая, решена да открие какво не е наред, каза:
— Уорън?
Той просто извърна глава, за да я погледне.
— Какво правиш тук?
— Търся те.
— Вече ме намери, така че се връщай обратно в леглото. Всичко свърши, Ейми.
— Неприятностите — да, но не и това между нас.
— Напротив, то също.
— Не е възможно да мислиш така.
Уорън скочи от стола и се обърна към нея. Не се олюля. От бутилката не липсваше кой знае колко — беше твърде погълнат от мисли, за да пие.
