— Струва ми се, че ревнуваш. Да не си се влюбил в момичето?
— Знаеш, че никога няма да се влюбя в която и да било жена. В сърцето ми няма място за любов, а само за омраза. Ала мисълта, че ще гледам как в корема на Бетина расте детето на Де Ламбер, ме подлудява.
— Тогава откажи се от нея.
— Там е бедата. Не ми е омръзнала. Тя е…
Тристан млъкна и погледът му се прикова към вратата. Жюл любопитно се извърна и видя мъж, облечен в дрехи от сива коприна. Наметката му бе от черно кадифе, а инкрустираната ножница, която висеше на кръста му, говореше, че мъжът е благородник. Непознатият прекоси стаята и се приближи към пълничката жена зад бара, която разпределяше момичетата.
Когато го видя, лицето й светна и на устните й се разля широка усмивка.
— А, граф Де Ламбер, радвам се да ви видя толкова скоро.
— Бих искал отново да видя Колет — каза мъжът.
— Значи моето ново момиче ви е харесало, така ли? Бедната Жана сигурно ще бъде много разочарована.
Жюл се страхуваше да погледне Тристан, но когато най-после се реши, видя, че лицето на приятеля му е спокойно, само кокалчетата на стиснатите му юмруци побеляха. Тристан бавно се изправи като лъв, надушил плячката си.
— За Бога, Тристан — ядосано прошепна Жюл. — Той ще те познае.
— Стой спокойно на стола си и се опитай да не изглеждаш така, сякаш си видял дявола — студено отвърна Тристан. Обърна се и тръгна граф Де Ламбер. — Мосю, мога ли да разменя няколко думи с вас?
— Пиер де Ламбер спря с ръка върху перилото и обърна глава, явно раздразнен. Ала когато видя огромния мъж, зад себе си, всички мисли за Колет се изпариха от главата му. Мъжът бе необикновено висок, с руса коса, леко завита на врата му. Беше облечен като обикновен моряк — с тесни панталони и бяла риза, отворена отпред. През рамото му бе преметнат широк черен колан, който придържаше дълга сабя, а ръката му бе отпусната на дръжката.
Пиер изпита странното усещане, че е виждал този мъж и преди, но не можеше да си спомни къде. Погледна го внимателно и зачака мъжа да заговори.
— Чух, че мадам ви нарече граф Де Ламбер. Ако наистина сте граф Де Ламбер, може би ще можете да ми помогнете — любезно рече Тристан. Устните му се усмихваха, но очите му бяха като късчета лед.
— С какво мога да ви помогна, мосю?
— Търся един мой стар приятел. Чух, че наскоро бил ваш гост.
— За кого говорите? Аз постоянно имам гости.
— За дон Мигел де Бастида. Той…
— Как се казвате, мосю? — прекъсна го Пиер и ръката му бавно хвана дръжката на сабята му.
— О, извинете ме. Името ми е Матис. Може би дон Мигел е говорил за мен. Преди няколко години в един бой спаси живота ми.
— Дон Мигел никога не е говорил пред мен за битки, нито пък е споменавал вашето име.
— Е, предполагам, че той не е от хората, които се хвалят с геройските си постъпки — принудено се засмя Тристан. Искаше му се да забие сабята си в гърдите на този надут пуяк, но не можеше да го убие само защото Бетина може би носеше детето му. — Можете ли да ми кажете къде мога да открия дон Мигел де Бастида? Много е важно за мен.
— Защо? — недоверчиво попита Пиер, въпреки че бе сигурен, че този мъж не може да е пиратът, отмъкнал Бетина. Разбойникът едва ли би посмял да се приближи до него.
— Както вече ви казах, дон Мигел спаси живота ми. Бих искал да му се отплатя… може би да му стана телохранител, за да мога един ден да му се отблагодаря.
— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Дон Мигел замина внезапно преди повече от два месеца. Бях разстроен, защото имах с него важна работа, а така и не я довършихме.
— Значи нямате представа къде е отишъл?
— Предполагам, че е някъде из Карибските острови. Каза, че имал да свърши някаква важна работа, преди да се върне в Испания.
— Знаете ли за каква работа ставаше дума? — с надежда попита Тристан. — Това може би ще ми помогне да го открия.
— Съмнявам се, мосю Матис. Работата му едва ли ще го задържи дълго в някое пристанище — отвърна Пиер. — А сега ще ви помоля да ме извините. Очакват ме.
— Разбира се — Тристан се обърна и се върна на масата си. Усмивката му мигновено се стопи, очите му гневно блестяха.
— Изненадан съм, че направо не го попита дали е спал с Бетина. Макар че ти се искаше, нали? — ядосано попита Жюл, когато Тристан се отпусна на стола до него.
— Да, но той едва ли щеше да ми каже истината. Значи чу всичко от малкото ми представление?
— Разбира се, че чух. Постъпи много глупаво, като отиде да разговаряш с графа. Видях лицето му, когато му каза, че търсиш дон Мигел. За миг той се запита дали си този, за когото се представяш. Изненадан съм, че повярва на приказките ти за Бастида.
— Да, но повярва — сухо отвърна Тристан. — Казах ти, че няма защо да се тревожиш.
— Да, но ти рискува живота си за нищо. Ние все още не знаем къде е Бастида. Може до безкрайност да претърсваме морета и никога да не го открием.
— Предполагам, че искаш да се откажеш?
— Не, но бих искал да се върнем за малко на острова.
— Само един месец сме били в морето. Ако жена ти ти липсва толкова много, трябваше да останеш.
— Не се тревожа за жена си. Жако и другите ще се грижат за нея. Но аз не съм единственият, който иска да си стои вкъщи. И другите го искат, ти също, приятелю. Не дойде в Сен Мартен, за да узнаеш нещо за Бастида. Искаше да видиш как изглежда годеникът на Бетина. Разочарован ли си, че не е стар и грозен?
— Защо това трябва да ме интересува? — спокойно попита Тристан, но после внезапно избухна: — Какво, по дяволите, търси той в този бордей? Ако бях на негово място, щях да претърсвам всички острови оттук до колониите. А къде я търси той. В леглото на някаква си проститутка! Обзалагам се, че нито един негов кораб не е тръгнал да търси Бетина.
— Ти това ли искаш? Да я намери?
— Не.
— Какво тогава?
— Просто не разбирам защо не се опитва — вече по-спокойно отвърна Тристан.
— Не знаеш дали наистина не я търси. Но мисля, че е по-добре да тръгваме, преди да е слязъл долу, а и храната изстина. Искам да се върнем на кораба.
— Какво става с теб, стари приятелю? — засмя се Тристан. — Никога досега не си страхувал да рискуваш.
— Да, но едва започнах да опознавам най-малката си дъщеря, а Малома отново е бременна. Този път може да е момче. Иска ми се да видя сина си, преди да умра.
Тристан се намръщи, но се надигна от стола. Докато вървяха към кораба, той си мислеше за безсънните нощи, които бе прекарал през последния месец, питайки се от кого е детето, което Бетина носеше.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
В къщата бе приятно хладно, въпреки че лъчите на следобедното слънце огряваха белите каменни стени. Бетина бавно се спусна по стълбите, облечена с жълта памучна рокля без ръкави. През едната й ръка бе преметната голяма пухкава кърпа.
Докато живееше във Франция, тя се обличаше с рокли по последна мода, въпреки че ненавиждаше сложните и неудобни дрехи. Сега, на този тропически остров, младата жена захвърли широките долни
