дали да говори с капитана да ги държи настрани от жените им, докато не се извършат брачните церемонии. Ала като видя вълнението, изписано по лицата им, се усъмни, че те ще се съгласят.
Трябваше да се моли церемониите да станат по-бързо. А и капитан Тристан едва ли щеше да му бъде от помощ. Отец Адриан бе научил за французойката, която капитанът държеше на острова, а младият мъж му даде достатъчно ясно да разбере, че няма да допусне вмешателство в личния му живот. Той се чудеше защо моряците искаха да се оженят както подобава за жените, с които живееха, а техният капитан явно нямаше никакво намерение да се ожени за французойката.
След по-малко от двадесет минути лодките вече бяха на брега. Тристан се спусна към къщата. Спря се на вратата, изумен от промените.
— Изглежда, докато ни е нямало, жените не са стояли със скръстени ръце — каза Жюл, когато влязоха вътре. — Трябва да призная, че е станало много хубаво. Те са превърнали тази стара къща в истински дом. Погледни, дори са сложили завеси на прозорците!
Тристан погледната белите завеси и се усмихна. Поне Бетина не си бе ушила сватбена рокля, както искаше.
Капитанът се засмя, като видя как моряците се затичаха към селото. Смехът му събуди Малома и тя се появи на стълбата. Тристан онемя, като видя колко голям бе коремът й. Досега никога не бе виждал жена в напреднала бременност и още веднъж се помоли коремът на Бетина да не е толкова голям. В същия миг го осени мисълта, че тя още не се бе появила.
— Ще се видим по-късно, Тристан, доста по-късно — каза Жюл и забърза нагоре по стълбите.
Тристан се усмихна, като видя как Жюл прегърна съпругата си. Дейви се съгласи да заведе отец Адриан в селото и Тристан бе доволен, че свещникът няма да е в къщата. Отправи се към стълбата, но един глас го спря:
— Капитане, тя не е във вашата стая.
Младият мъж рязко се обърна и видя Жизел, която излизаше от кухнята. Сърцето му се сви от лошо предчувствие и лицето му потъмня.
— Къде е тя? — остро попита той.
— Няма причина да се разстройвате. Бетина отиде на разходка, както всеки следобед — спокойно отвърна Жизел.
— Къде?
— Нямам представа. Тя винаги излиза сама.
— Радвам се да те видя, капитане — разнесе се гласът на Жако Мартел. — Успешно ли беше пътуването?
— Не, но аз те оставих тук, за да пазиш Бетина и сега ще ти съдера кожата, ако веднага не ми кажеш къде е! — изрева Тристан.
— Тя е в гората, капитане — уплашено отвърна Жако. — Винаги отива по един и същи път и се отклонява към гората, там, където пътеката завива към селото.
— Направо ли продължава, или надясно?
— Направо.
— И защо, но дяволите, си й позволявал да ходи сама в гората?
— Не сте казали, че забранявате да излиза сама, капитане, а освен това тя рече, че не иска никой да я придружава. Настояваше да се разхожда сама и аз не виждам нищо лошо в това.
— По дяволите! Тази жена няма право да настоява за нищо. Преди да тръгна ти дадох точни заповеди как да се държиш с нея и ти трябва да изпълняваш моите нареждания, а не нейните! — избухна Тристан.
— Моята дъщеря не е дете, капитане, и тя може да се погрижи за себе си — намеси се Жизел. — Тя винаги е обичала да се усамотява. Във Франция често правеше дълги разходки съвсем сама.
— Тук не е Франция, мадам! В планината има глигани и ако Бетина навлезе много навътре, те могат да я нападнат и да я разкъсат.
— Да я разкъсат! — Жизел пребледня.
— Тя никога не е навлизала навътре в планината — бързо рече Жако.
— Преди колко време излезе?
— Има вече час — отвърна Жако.
Без да каже нищо повече, Тристан излезе през задната врата и хукна по пътеката. Скоро стигна до мястото където пътеката свиваше към селото и видя смачканата трева. Следите водеха към гората и той се запита дали Бетина не бе открила малкото скрито езерце, в което обичаше да се къпе. Ако наистина то бе целта на разходките й, можеше да разбере защо е настоявала да бъде сама.
Когато видя, че следите наистина водят към малкото планинско езерце, Тристан забави крачки и реши да й устрои малка изненада. Ала когато стигна до дърветата около езерото, гледката, която се разкри пред очите му, го накара да се закове на място. Бетина лежеше на меката трева, напълно гола.
Кръвта закипя във вените му и той алчно впи поглед в тялото й, потъмняло от слънчевите лъчи. Тя лежеше по гръб, с ръце под главата, а мократа й коса бе разпиляна по тревата около нея. Тристан впери поглед в едва забележимо наедрелия й корем, обхванат от мъчителни мисли. Там спеше едно дете, но чие беше това дете? Ала бързо прогони неприятните мисли, защото слабините му горяха и единственото му желание бе да я обладае час по-скоро.
— Тристан! — възкликна Бетина, когато отвори очи и го видя надвесен над нея.
Гледаше го, без да може да откъсне поглед от лицето му. Усети как желанието се надига в нея. Той стоеше изправен, с леко разкрачени крака и ръце, отпуснати на бедрата, а слънчевите лъчи огряваха златистата му коса. Прииска й се да прокара пръсти в тази коса, да докосне бронзовото му лице, да усети вкуса на устните му върху нейните.
Видя как Тристан свали ризата, панталоните и ботушите. Ала когато остана гол и лицето му се наведе над нейното, тя видя тържествуващия му поглед, който с един замах помете желанията й. Бързо се изтърколи настрани, за да не може да я достигне и грабна роклята си, за да прикрие голотата си. Стана и притисна дрехата пред гърдите си.
Тристан звучно се засмя.
— Доста дълго време ти трябваше, докато си спомниш, че ме мразиш. Но ти не ме мразиш наистина, нали, Бетина? Защо не се оставиш на желанията да те водят?
О, Господи, нима го бе гледала толкова дълго? Той навярно е съзрял желанието в очите й.
— Не разбирам за какво говориш! — дръзко отвърна тя; страните й пламтяха, но вече се контролираше.
— О, разбираш, малката ми, много добре разбираш — дрезгаво изрече той и се протегна към нея.
— Тристан, престани! — извика Бетина и уплашено се отдръпна. Не се приближавай до мен!
— Имам намерение да те любя, Бетина, и ти много добре го разбираш. Ти също го искаш. Защо не престанеш да се преструваш? — меко попита той.
— Ти си полудял! — гневно извика младата жена. — Ако исках да ме докосваш, щях ли да те моля да не ме доближаваш? Аз все още те мразя, Тристан… не се съмнявай в това.
— Ти лъжеш, Бетина, лъжеш и себе си — тихо рече Тристан, протегна се и я сграбчи за кръста.
— Тристан, моля те! — простена тя. — Ако ме предизвикаш да се боря с теб, това може да нарани бебето!
Той я възседна, без да обръща внимание на молбите й, разтвори ръцете й настрани и се надвеси над нея.
— Ти няма да се бориш с мен, малката ми. Копнях за този миг толкова дълго, че нищо не може да ме спре да те имам — пусна ръцете й и се отдръпна настрани, за да не я притиска с цялата си тежест. Сетне взе лицето й в ръцете си и нежно я целуна. На устните му се появи лукава усмивка. — Не бива да ми се съпротивляваш, заради бебето. То ти дава извинение, за да не се бориш с мен, така че се отпусни и се наслаждавай.
— Но аз не се нуждая от извинение! Защо ти не го приемеш за извинение и не си намериш някоя друга? — гневно викна Бетина.
— Ако пожелая, ще го направя. Ти не искаш да се бориш с мен, Бетина. Единствено твоята гордост те кара да продължаваш.
