— Това не е истина!
— Защо си толкова упорита? — Сега имаш причина, за да се откажеш от съпротивата и аз няма да ти се подигравам заради това!
— Не!
Тристан страстно притисна устни в нейните и проникна дълбоко в нея. Усети как ноктите й се впиха в гърба му и се напрегна, очаквайки болката. Ала Бетина отдръпна ръката си и прокара пръсти през косата му, а сетне го погали по врата. Телата им се преплетоха, а когато тя страстно го целуна, удоволствието избухна в него и го понесе до висините на насладата, наслада, която само тази жена можеше да му даде.
Тристан се отпусна на тревата до нея. Бетина седна, обхванала колене с ръцете си, а косата й покри голото й тяло. Бе вперила унил поглед в бистрите води на езерото.
— Липсваше ми, Бетина — нежно рече Тристан. Отметна косата й и я погали по гърба. — Всеки ден мислех за теб, а особено мъчителни бяха нощите, защото лежах на леглото в каютата и си спомнях с копнеж за тялото ти.
— Сигурна съм, че на сушата си намерил достатъчно жени, които да те излекуват от страданията ти — язвително отвърна тя.
— Да не би да ревнуваш? — засмя се Тристан.
— Това е абсурдно! — Бетина гневно се извърна към него. — Колко пъти ти казах да си намериш някоя друга?
— Много е лесно да го кажеш, но ти не го искаш наистина. Признай си, че и аз ти липсвах, Бетина.
— Разбира се, че не. Как можеш да ми липсваш, като всеки ден се молех да не се върнеш никога? И защо се върна толкова скоро? Намери ли дон Мигел?
— Не, реших за известно време да отложа търсенето си.
— За колко време?
— Тези месеци, които бях далеч от теб, ми се сториха цяла вечност. Реших да остана тук, докато свърши годината, която ти обеща да прекараш с мен.
— Но… това е невъзможно! — извика младата жена. — Когато ти обещах, че ще остана тук една година и няма да се опитвам да избягам, аз смятах, че през по-голяма част от времето теб няма да те има.
— И наистина е така. Отсъствах два месеца и половина и смятам, че това е достатъчно.
— Тогава трябва да съм благодарна, че съм бременна, защото когато наедрея ще ме оставиш на мира. Тогава ще трябва да си намериш някоя друга — хапливо каза тя и се надигна, за да се облече.
Думите й го накараха да се намръщи и той протегна ръка към дрехите си. Ами ако детето се роди с черна коса? А още по-лошо — ако се роди със светлоруса коса като на Бетина. Тогава как ще разбере истината?
— Изглеждаш разтревожен, капитане — подразни го тя и се наведе, за да набере букет от виолетки. — Толкова ли е трудно да решиш коя ще заеме мястото ми?
Той я изгледа продължително, а след това погледът му се плъзна към корема й. Сега, когато се бе облякла, не личеше, че е бременна.
— Видях Малома — каза Тристан, без да обръща внимание на въпроса й. — Тя има доста голям корем, а ти почти не си се променила. Сигурна ли си, че бебето е на четири месеца и половина?
Бетина звучно се засмя, а очите й заблестяха.
— Иска ти се да е на по-малко, нали? Тогава няма да имаш съмнения, че детето е твое. Е, съжалявам, че ще те разочаровам, Тристан, но пресмятанията ми са напълно точни. А сега, ако нямаш нищо против, искам да се прибера.
Той я сграбчи толкова силно за ръката, че цветята паднаха в тревата.
— Но нали каза, че детето е мое?
— Да, казах ти, че е твое.
— Каза, че си излъгала за граф Де Ламбер, но не е изключено сега да ме лъжеш.
— Мисли си каквото искаш, Тристан. И без това няма никакво значение.
— Но то има значение! — гласът му се извиси, а пръстите му се впиха в ръката й. — За Бога, Бетина! Тези съмнения ме подлудяват! Закълни ми се, че детето е мое!
В погледа му имаше толкова болка и отчаяние, че сърцето й се изпълни с жалост. За миг изпита желание да му каже истината и да прогони мъката му, ала бързо си припомни защо бе посяла съмненията в него. Искаше да го накара да страда и той наистина страдаше. Можеше да го успокои, но това бе нейното отмъщения за нещастията, които й бе причинил.
— Всеки път, когато ти се заклевам за нещо, то е защото не ми оставяш друг избор. Сега обаче имам избор и реших да не ти се заклевам. Казах ти, че детето е твое и това е достатъчно.
— Върви по дяволите, жено! — извика той, а очите му се превърнаха в две късчета лед. — Ти не искаш да се закълнеш, защото не можеш да го направиш! Детето е от Де Ламбер!
— Вярвай в каквото искаш — прошепна Бетина. Сърцето й биеше толкова силно, че той сигурно чуваше ударите му.
Тристан вдигна ръка, за да я удари, но бързо я отдръпна.
— Върни се в къщата! — рече той заплашително и се обърна с гръб към нея.
Младата жена мина покрай него, без да каже дума, и се запъти към къщата. След малко се обърна, за да види дали я е последвал, но пътеката беше празна. Усмихна се победоносно. Той бе толкова разгневен, че може би тази вечер нямаше да дойде в леглото й и тя щеше да се наслаждава на самотата си.
Жако Мартел я чакаше пред къщата с разтревожено лице.
— Видя ли капитана? Той… той беше бесен, защото съм ти позволил да се разхождаш сама — бързо рече той.
— Защо да е ядосан заради това?
— Капитанът бе толкова разстроен, че разтревожи и останалите — засмя се Малома. — Майка ти не може да си намери място от притеснение за теб.
— Но това е смешно. Аз съм много добре… поне бях, докато Тристан не ме намери — гневно отвърна Бетина.
Малома отново се засмя.
— По-добре го кажи на майка си. Тя е в салона заедно с Мадлен и Жюл.
— Добре. Не се тревожи, Жако. Съмнявам се, че капитанът ще заговори отново за това. Когато се върне, вероятно ще бъде ядосан, но не защото съм се разхождала сама.
Когато Бетина влезе в салона, видя, че майка й неспокойно крачи нагоре-надолу, а Мадлен и Жюл седяха на дивана пред камината.
— Бетина! — извика Жизел. — Благодаря на Бога, че си добре. Ако знаех, че на острова има диви животни, никога нямаше да ти разреша да се разхождаш сама.
— Никога не съм ходила до планината, мамо, така че няма защо да се страхуваш. Винаги ходех до едно малко езеро, скрито в гората, но повече няма да го правя. — „Не и след всичко, което се случи там“ — мислено си каза тя. Това място беше тайното й убежище, където можеше да забрави за Тристан.
— Къде е Тристан? — небрежно попита Жюл.
— Остана в гората, за да се успокои, предполагам.
— Значи сте се карали заради детето, нали? — в кафявите очи на Жюл проблесна лукаво пламъче.
— Как разбра… Какво те кара да мислиш така? — попита Бетина.
— Знаех си, че това ще се случи, но си мислех, че той ще почака докато…
— Жюл! — прекъсна го Мадлен. — Спри веднага! Не бива да говориш подобни неща!
Жюл се втренчи в нея, а Бетина и Жизел едва успяха да потиснат смеха си. Жюл не бе свикнал да получава заповеди от жена, дори и когато тя му напомняше за майка му.
— Ще се кача в стаята си, да си почина малко — бързо се обади Жизел. — Ще се видим на вечеря — добави тя и излезе.
— А сега, след като мама излезе, довършете това, което искахте да кажете, мосю — усмихна се Бетина. — А ти се успокой, Мади.
— И аз трябва да вървя — смутено избъбри Жюл. — Имам да свърша някои работи…
— Хайде — прекъсна го младата жена, — нека да си довършим разговора. Искаше да кажеш, че Тристан ще почака, докато спи с мен.
