харесаше. Дотук не ги харесваше.
Седяха във вътрешния офис на „Соломон и Лорд“.
Североизточен вятър беше заменил мекия карибски бриз и стъклата на прозорците дрънчаха. От другата страна на уличката, на балкона на апартамента, в който живееше метъл бандата от Тринидад, вятърните камбанки се удряха една в друга и звъняха като цимбали. Все пак това беше за предпочитане пред половин дузина голи до кръста мъже със сплъстени кичури, които блъскат с пръчки по разни тигани. В приемната Сеси Сантяго се вдигаше от лежанката, пъшканията й се смесваха с дрънченето на металните лостове върху поставката.
— Три часа закъснение — продължаваше Шийла Минкин. — Равин Финсерман се появи с три часа закъснение и миришеше на алкохол.
— Обърка имената ни по време на церемонията — включи се и Макс Минкин. — Това също струва нещо, нали?
Стив опита да се съсредоточи. Работата беше лайняна, без съмнение. Но понякога можеше да поискаш обезщетение в писмен вид…
„Клиентите ми са пострадали в резултат на проявената от Вас немарливост“.
И човекът кихва пет хилядарки, за да му се разкараш от главата. Една трета правеше 1666,57 долара. Не беше лоша надница за деня, нищо че се налагаше да слуша как младоженците Минкин се тръшкат и стенат, мрънкат и се вайкат.
— Първо каза, че бил попаднал в задръстване заради турнира по тенис. После спомена, че празненствата по случай Пурим се били проточили в Авентура. Но аз направих малко проучване.
Шийла Минкин направи пауза, сякаш очакваше ръкопляскания.
— Големият хитрец се е полакомил. Имал е втора сватба в хотел „Дипломат“ в Халандейл и трета в Църквата на Малките цветя в Гейбълс.
— Католическа църква?
— Смесен брак — обясни Шийла. — Реформата на Финстерман.
— Хиляда долара за, допълнителна пиячка — повтори Макс Минкин. — Чичо ми Сол така се накваси, че ощипа леля Сади вместо шаферката.
— Трябва да ви кажа — отвърна Стив, — че с подобно дело няма да изкарате големи пари. Щетите не са кой знае колко сериозни.
Работеше клиентите си. Подготвяше ги за джобни пари. И се надяваше да ги разкара от кабинета си колкото се може по-бързо.
— Ами емоционалният ми стрес? — настоя Шийла. — Разридах се, когато оркестърът засвири „Хава Хагила“.
— Много булки са подложени на напрежение и стрес. — Стив се правеше на адвокат на дявола, като дяволът беше противниковият адвокат.
— Има и още. Кажи му, Макс.
Съпругът й се изчерви, но не обели нито дума.
— Добре, тогава аз ще му кажа. Макс не можа да го вдигне през нощта. Апартамент за шестстотин долара в „Риц-Карлтън“ и той не можа да го вдигне. Младоженец в първата си брачна нощ! Има си правен термин за това, нали?
Угризения за прахосаните пари, помисли си Стив, но на глас каза:
— Нарушаване на съпружеските права.
— Точно така. Не се възползвахме от съпружеските си права два дни. Това твърдо са си щети, нали?
„По-скоро в случая става дума за «меки щети»“.
— Това е проучвателен иск — каза Стив, опитваше се да говори като печен адвокат. — Просто не искам да си мислите, че става дума за много пари.
Вратата се отвори и Виктория влезе. Със зачервени от вятъра бузи. Това означаваше, че не е слязла директно от колата. Беше вървяла. Сама. Както правеше, когато беше притеснена. Лош знак. Имаше нужда от Виктория на толкова много различни нива, а ето че тя се беше самовглъбила и не се интересуваше от него.
— Съжалявам, че ви прекъсвам — тихо се извини Виктория. — Стив, не трябва ли да тръгваш към съда?
— Трябва да тръгваме и двамата.
— Имаш ли нужда от мен? Нали всичко е уредено?
Вярно беше, изслушването щеше да трае само пет минути. Прокуратурата се беше съгласила да намали обвиненията до непристойно поведение, Стив нямаше да оспорва и щеше да се запише на курс за овладяване на гнева. Присъдата щеше да бъде задържана и когато Стив се сдобиеше със свидетелство, в което пишеше, че е нежен като котенце, досието му щеше да бъде изтрито. В буквален юридически смисъл нямаше нужда Виктория да стои до него в съда, но му се искаше да е там. Да го каже беше нещо друго. Нямаше да се моли.
— Не, няма нужда да идваш, Вик. Защо не довършиш тук?
Представи я на Макс и Шийла Минкин и описа фактите, които обобщи като „шокираща проява на некомпетентност от страна на равина“.
— Да, шокираща — съгласи се Виктория с едва доловима нотка на сарказъм, извърна се към влюбените гълъбчета и каза:
— Сигурна съм, че ще успеем да ви осигурим справедливо и честно обезщетение.
— Майната й на справедливостта! — отвърна Шийла Минкин. — Искам да тикнете топките на този равин в менгеме и да го накарате да крещи.
16
Безредици в съда
Хари Карауей, младо ченге от Маями Бийч, караше сегуея10 си по Оушън Драйв и изглеждаше като пълен кретен с късите си зелени шорти и тъмните очила.
— Добро утро, Стив! — опита се да надвика бръмченето на возилото си.
— Мръсния Хари — изкрещя в отговор Стив. — Хвани ли някой невъзпитан пешеходец днес?
— Не, сър. А ти пусна ли някой престъпник?
— Денят още не е свършил.
Ченгето махна, даде газ и избръмча по улицата.
Не стигаха велосипедите, помисли си Стив, на които ченгетата въртяха педалите нагоре-надолу по Линкълн Роуд с впитите си фланелки и брезентови шорти и флиртуваха със загорелите туристки. Тъпите сегуеи вече бяха прекалени. Ченгетата трябваше да яздят харлита или да карат грозни фордове.
Скочи на мустанга и се отправи към сградата на криминалния съд.
Сам.
Виктория беше напуснала кораба. Не че не можеше да се оправи и сам. Но той никога нямаше да я остави сама, ако ситуацията беше обратната. Разбира се, никога нямаше да е обратната. На Виктория никога нямаше да й се наложи да ходи в съда да обжалва извършено от нея престъпление. Но като оставеше това настрани, той се зачуди какво всъщност става. Докато наближаваше съда и слушаше „Инкомюникадо“ на Джими Бъфет, който пееше как кара сам на път с дупки, Стив отново си зададе същия въпрос: „Какво става, по дяволите?“
— Какво готвиш, Кадилак? — попита Стив, щом влезе в двора на съда.
— Ребърца от малко прасенце, супа от овнешка опашка и крокети с шунка — отвърна Кадилак Джонсън, възрастен чернокож с огромен гръден кош и прошарена къдрава коса.
Стив спря пред тезгяха на „Суит Патейтоу Пай“: караваната си беше постоянно паркирана в двора. Кадилак, бивш блус музикант, бивш клиент и настоящ почетен собственик на „Пай“ — официално се беше пенсионирал — плъзна към него чаша кафе от цикория.
— Искаш ли да ти запазя едни ребърца, господин адвокат?
— Не, вече съм вегетарианец.
