— Да бе, а аз пък съм републиканец. — Кадилак си наля кафе. — Чу ли доктор Бил по радиото тази сутрин?
Стив повдигна рамене.
— Слушах Мендик Бясното куче да говори за футбол и Джими Бил да пее за текила.
— Докторът говореше за теб.
— Знам. Соломон Мошеника. Стив Змията.
— Нищо подобно. Днес каза, че си имал психични проблеми, с които трябвало да се пребориш, но иначе си бил добър човек.
— Шегуваш се.
— Да пукна, ако лъжа.
След пет минути Стив вървеше по коридора на четвъртия етаж и се разминаваше с ченгета, надзорници, съдебни пристави, лихвари, които раздаваха гаранции, приятелки и майки на навярно невинните орди, които бяха развеждани с белезници от тунела на затвора към стаичките за обвиняеми.
— Хей, хлапе! Задръж конете!
Марвин Менделсон Умника влачеше крака след него. Дребен спретнат мъж около осемдесетте. Имаше добре поддържани мустаци и лъскава гола глава. Черните му очи бяха прекалено големи за тясното лице, а светлосиният му небрежарски костюм най-вероятно беше последен вик на модата през 70-те.
— За къде си се разбързал, Стиви? Не могат да започнат делото без теб.
— Още ли четеш съдебния календар, Марвин?
Дребосъкът повдигна рамене.
— „Щатът срещу Соломон“. Нападение и побой. Пред сбръчканяка Шуорц.
В осем часа всяка сутрин Марвин Умника можеше да бъде видян как прелиства разпечатките, закачени на таблото пред всяка съдебна зала. Като неформален лидер на Съдебната банда, група пенсионери, които предпочитаха процесите пред телевизията, Марвин избираше кои дела да гледат.
— Къде е госпожица Лорд? — попита сега.
— Нямам нужда от нея — отвърна Стив.
— Мишегас11! Разбира се, че имаш нужда от нея.
— Всичко е уговорено.
— Да знаеш едно: човек, който се представлява сам, има шмендрик12 за клиент.
— И шлемиел13 за адвокат?
— Точно така.
Наближиха вратата на съдия Шуорц и Марвин каза:
— Е, чу ли доктор Бил днес?
— Явно аз съм единственият човек в града, който не го слуша.
— Разправяше хубави работи за теб. Че имаш прекрасна приятелка. И че като съдел от собствения си опит, един мъж трябвало да има и хубави качества, щом изискана и умна жена намира нещо в него.
— Има предвид себе си, Марвин.
— На разбирам.
— Посланието му е, че двамата с него си приличаме по някакъв начин.
Стив влезе в залата, Марвин го следваше по петите. Вътре цареше „безразборна стрелба“ — терминът на Стив за хаос в процедурния график. Адвокати и ченгета, секретари и клиенти се носеха напред-назад из залата, обвиняемите бяха напълнили ложата на съдебните заседатели, всички говореха едновременно. Безредиците ставаха под председателстването на достопочтения Алвин Елайъс Шуорц, единствения човек в залата, по-стар от Марвин Умника.
Съдия Шуорц седеше на две възглавници — или защото хемороидите му бяха цъфнали, или защото при ръст метър и петдесет и пет трудно можеше да се подаде над банката. На младини бил известен като Царя на дъртите вампири; с възрастта лошотията му се беше засилила. Сега се титулуваше „старши съдия“, което означаваше, че е някъде по средата между медицинските грижи за пенсионери и моргата. Не му беше разрешено да председателства на процеси заради влошения слух, слабия мехур и хроничните газове, но се оправяше с гаранции, искове и договорки.
В момента съдия Шуорц надничаше през бифокалните си очила към някакъв пубер с размъкнати торбести панталони. Кльощаво и със закръглени рамене, хлапето имаше вид на пълен кретен с отворената си уста и празния си поглед. От това, което Стив успя да дочуе, момчето току-що се беше признало за виновно за притежание на марихуана и получи условна присъда.
— Дава ти се втори шанс, разбираш ли това, Хосе? — попита съдия Шуорц.
— Казвам се Фреди, съдия — отвърна хлапето. — Съкратено от Фернандо.
— Ернандо? Като окръг Ернандо? Имам трийсет акра близо до Уики Уаки.
— Фер-нандо! — повтори хлапето.
— Не ми пука дори и да се казваш „фанданго“, Хосе. Ако пак се върнеш тук за плюене по тротоара, ще те пратя право в Рейнфорд, където яките момчета ще използват нежния ти задник за пинята14. Компренде?
— Дърт лайнояд — смотолеви хлапето на испански.
Съдията или не го чу, или не разбра как го нарече, защото започна разсеяно да рови из купищата бумаги.
Стив си проби път към първия ред на галерията и седна до пътеката. Трябваше му секунда, за да си даде сметка, че се намира точно до доктор Бил Кригър.
— Какво, по дяволите…
— Добър ден, Стив!
— Какво правиш тук?
— Няма начин да не знаеш, че свидетелствам от време на време. Смятат ме за доста надежден свидетел.
— Патологичните лъжци обикновено са точно такива.
Не можеше да е съвпадение, помисли си Стив. Първо, Кригър цъфва в „Джо“. После почва да приказва хубави неща за него по радиото. Сега се появява в съда и се прави на умник с тъмен костюм и бургундскочервена вратовръзка. Какво беше намислило това копеле?
— Как е великолепната госпожица Лорд?
— Добре. Как е племенницата ти? Аманда беше, нали?
— Чудесно младо парче, нали?
— Жена — отвърна Стив. — Чудесна млада жена. Само психопатите гледат на хората като на „парчета“.
— Това е просто израз, Соломон. Уверявам те, че няма човек на света, който да цени качествата на Аманда повече от мен. Тя е много интелигентна и разбрана за годините си.
— Как каза, че била фамилията й?
— Не съм казвал.
— И как точно ти се пада племенница?
— Прекалено много въпроси, Соломон. Любопитството е вредно, нали знаеш?
— „Щатът Флорида срещу Стивън Соломон“! — изпя секретарят.
— Обвинението готово ли е да започне? — попита съдия Шуорц.
— Винаги готово, ваша чест.
Гласът дойде от дъното на залата. Един строен афроамериканец с двуреден раиран костюм се запъти с бодра крачка към банката на съдията. Копчетата му за ръкавели — миниатюрни сребърни белезници — потракваха, докато вървеше. Беше около четирийсет и пет годишен, но все още изглеждаше като боксьор средна категория — беше се бил в нея в клуб „Златните ръкавици“ като подрастващ келеш в Либърти Сити15.
Какво ставаше, по дяволите? Пинчър се появяваше на дела, които можеха да му осигурят телевизионно време ли?
Объркан, Стив му прошепна:
— Шугър Рей, какво става?
