тъга. — Не искам да свърша така.
Стив за миг се възхити на прекланящите се пред слънцето млади жени по бикини и после отвърна:
— Рики Хендерсън пък свърши в нисшата лига.
— Жалкото е, че съм много добър — продължи Дрейк. — Намеря ли си жертва, винаги търся слабото място, което ще ми даде възможност да изкопча пари.
— Най-обикновена алчност, мен ако питаш.
— Така е при традиционните измамници. Но аз винаги избирам хора, които искат да са нещо повече от това, което са. Кажеш ли им, че са наследници на сър Франсис Дрейк, цялата им предпазливост се изпарява. Мислят си, че са предопределени от съдбата да водят по-велик и по-значим живот. После обръщам една на пръв поглед безобидна измама в начин да им прибера парите.
— Май не съжаляваш особено, че си крадец.
Дрейк повдигна рамене.
— Ние сме такива, каквито сме.
„Повтаря думите на Айрини. Неоспоримата същност на човешката природа“.
— И какво направи с парите, Дрейк?
— Изплащах дългове. Комар. Инвестиционен тръст за недвижими имоти, който обърна корема. Проиграх дори една златна мина. Фалирал съм.
— Защо не останеш, докато не оскубеш достатъчно и не събереш малко сухо?
Дрейк изсумтя.
— Така правят аматьорите. Професионалистът знае, че е по-добре да се омете месец по-рано, отколкото ден по-късно. Приготвил съм обичайната история. Проблеми със състоянието. Трябва да замина за Лондон. Това ми осигурява няколко седмици, а дотогава ще съм подхванал работата в Южна Америка.
— И причината, поради която не си на плажа в Импанема, е, че си се влюбил?
Дрейк наклони чашата си, ледените кубчета изтракаха — знакът за потвърждение на пияча.
— Искаше ми се да разкажа всичко на Айрини. Да я помоля за прошка. Да й обещая, че ще вляза в правия път, за да може да заживеем заедно.
— Къде? В апартамента, който банката ще вземе ли?
— Тъй като нямам собствено жилище, най-вероятно щеше да стане точно така. — Смехът на Дрейк прозвуча по-скоро като въздишка. — Започва да прилича на разказ на О’Хенри, нали?
— Изобщо не съм го чел.
— О, мисля, че ме разбираш много добре. Много по-умен си, отколкото показваш. И имаш отлична преценка за хората.
— Когато бях малък, ходех в съдебната зала да гледам делата на баща ми. Затварях си очите и само слушах свидетелите. После си запушвах ушите и само ги гледах. Накрая сглобявах всичко чуто и видяно. Беше игра, на която си играех, за да видя кой лъже.
— Върши ти работа и до ден днешен. Веднага разбра какъв съм.
— Не беше толкова трудно. Но съм искрено изненадан, че Айрини дойде да ме моли за помощ. Не съм в списъка с петстотинте й любимци.
— О, много грешиш. Айрини те харесва. Тревожи се за теб заради доктор Бил. Мисли, че си играеш с огъня.
Това накара Стив да се сепне.
— Какво знае за това?
— Каквото кажеш на Виктория, тя го повтаря на майка си, а Айрини го споделя с мен.
„Естествено. Майка и дъщеря“.
— Боже, остава да ми кажеш и кога за последен път сме правили секс.
— По-миналия вторник, веднага след „Спорт Център“.
— По време на. Прекъснаха го заради хокейните репортажи.
— Слушах доктор Бил по радиото — каза Дрейк. — Всичките му психо дивотии целят естествено да продава книгите и сидитата си.
— Знаеш ли каква е теорията му за еволюционната психология? Всички ние сме с вградени функции на убийци. Програмирани сме от милиони години еволюция, която е способствала за оцеляването на онези, които са унищожили враговете си.
— Аз пък винаги съм си мислил, че сме програмирани да крадем.
— Доста опростенческа теория. Гените ни носят същите убийствени импулси като на палеолитния човек.
— Интересно — изхъмка Дрейк. — Щом като нашето ДНК ни командва да убиваме, защо да му се противопоставяме? Идеалното заключение за убиец.
И двамата отпиха от питиетата си и се замислиха върху това.
— Кригър твърди, че и аз съм убиец също като него — продължи Стив след малко. — В един момент мислех, че иска да ми посее тази семка в мозъка и да се опита да ме накара да убия сестра си.
— А сега?
— Понякога казва, че и двамата сме убийци. Друг път, че и двамата сме герои. Твърди, че е спасил едно момиче така, както аз съм спасил племенника си. Но това, което всъщност е направил, е гадно и извратено.
— За него да те тормози така май е просто игра.
— Всеки път, когато тоя мръсник спомене Боби, ме побиват тръпки.
— Значи е открил слабото ти място.
— Племенникът ми?
— Любовта ти към него. Ако Кригър иска да те нарани, ще преследва хлапето. Не е ли очевидно?
„Даже прекалено“, помисли Стив.
„Начинът да ме осакати, да ми причини безкрайна болка е да направи нещо лошо на Боби“.
Що за човек би постъпил така? Човек като Бил Кригър. Човек, който се смята за продукт на милиони години еволюция.
„Но същото важи и за мен“.
Кригър грешеше за повечето неща, но за едно беше прав. Основна истина за човешката природа е, че за да защити хората, които обича, всеки от нас е готов да убие.
30
За нимфите и досадниците
Боби седеше до него, а Джими Бъфет пееше за „Промени в положението, промени в отношението“. Стив караше на север по Алхамбра към Гейбълс. Игрището за голф „Билтмор“ се виждаше между къщите в средиземноморски и колониален стил. Минаха по моста над канала при Тарагона и на пресечката със Салватиера Драйв намалиха.
Домът на Кригър беше на една пряка и Стив се беше напрегнал. Всичките му планове бяха отишли по дяволите. Първо се беше опитал само да сплаши Кригър. Да се направи на страшен. „Ако ме преследваш, ще се стоваря върху теб като цял тон бетон“. Да бе, много впечатляващо. После се опита да сплаши Кригър с приказки за това как търси — и намира — Делафуенте. Но ако капитанът беше мъртъв, Кригър нямаше от какво да се страхува. Опитът да включи Аманда като съучастничка също се беше провалил. Тя сама го беше причакала. Гола и съблазнителна. Явно поставена там от Кригър. Може би за да саботира отношенията му с Виктория. Кой знае? Копелето го беше погнало от няколко фронта.
Планът за днес? План, изцяло лишен от разум.
„Незаконен, да. Опасен, да. Но разумен — не“.
Съдия Шуорц му беше наредил да води Боби при Кригър за експертно мнение. Щом като щяха да ходят в къщата на Кригър, защо да не огледа какво има там? Защо да не влезе и да види какво ще намери?
— Подранили сме — каза Боби. — С двайсет и една минута и трийсет и четири секунди.
Стив отби до бордюра и спря.
— Искам да ме чакаш в колата. Трябва да свърша нещо.
— Какво?
— Не мога да ти кажа. И когато се видиш с Кригър, не споменавай, че сме дошли по-рано, става ли?
