бяха закръглили и бюстът на практика беше невидим, но чертите бяха нейните.
Стив седна на ръба на леглото и обърна на следващата страница. Този път Нанси я нямаше. Само Аманда. До басейна на Кригър.
Така, както Стив я беше видял преди две седмици. Но тези снимки бяха направени, когато е била на границата между детинството и женствеността. Различни пози. Голата нимфа се протягаше, извила гръб на едната снимка, кършеше мършаво бедро на следващата, изпъваше рамене, извръщаше се настрани, за да се видят гърдите й, едва напъпили, после с лице към обектива и разтворени крака, безсрамно изложила на показ рехави косъмчета, русолявочервеникави на слънцето. Усмихната глуповато на следващата снимка, със съвсем невинен вид. С прелъстително издадени напред устни на друга — детска пародия на порнография. Снимка в близък план, само главата, показваше и още нещо. Изцъклен поглед.
На дванайсет или тринайсет. Гола и друсана. В това имаше нещо едновременно тъжно и ужасяващо. Колкото до Кригър, можеше ли да има някакво съмнение? Беше едновременно убиец и педофил. За миг Стив си представи, че е баща на Аманда. Какво щеше да направи? Щеше да пребие Кригър с бейзболна бухалка. Като начало. Щеше да му счупи всяка костичка, като започне от глезените и върви нагоре към обезумелия му череп.
„Да, Кригър, всички сме способни на убийство. И вероятно всички можем и да го оправдаем“.
Една от снимките му беше смътно позната, но с какво? Разгледа я внимателно. Аманда с ръце, изпънати назад, и наведени напред рамене, като плувец на кубчето преди старта на надпреварата.
„Бронзовата статуя в ъгъла на спалнята!“
Изобщо не беше на момче. Беше Аманда. Излят от бронз, стройният й торс приличаше на момчешки. Кригър беше решил да замрази спомена за нея отпреди пубертета. Всичките тези картини по стените. Карибски островитяни. Младите момичета, които носеха реколтата. Голи от кръста нагоре.
Побиха го тръпки.
Чу шум и една от вътрешните врати се отвори. Банята.
От нея излезе Аманда, с мокра коса и бяла хавлиена кърпа, увита около тялото. Уплашеният й поглед мигновено се превърна в палава усмивка.
— Добро утро, сър! Вие сигурно сте майсторът.
Очакваше писък. А не театър.
— Мама и тати не са вкъщи — продължи тя с гласа на малко момиченце. — Но можете да оправите всичко, каквото пожелаете.
Дали разговаряше със същото престорено детско гласче и с Кригър? Тогава и сега. В тази стая, на това легло. Тръпките отстъпиха място на отвращение.
— Нищо не мога да оправя тук. — Стив пусна албума в чекмеджето. — Повредата е прекалено голяма.
— Не ти ли харесват снимките ми? — изкикоти се тя и когато той не й отговори, размота кърпата и я пусна на пода. — Коя повече ти харесва: старата Аманда или новата Аманда?
Не беше помръднал от ръба на леглото. Тя се приближи, разтвори крака, стисна с бедра коленете му и го закова на място. Кожата й беше порозовяла от горещия душ, гърдите й бяха на нивото на очите му, зърната бяха щръкнали. Ако се приближеше още малко, можеше да му отлепи ретината.
— Чичо Бил харесва повече старата Аманда — каза с престорено тъжен тон. — Когато бях на тринайсет, можех да си кръстосам глезените зад главата.
— Трябвало е да се пробваш на Олимпиадата.
— Чичо Бил казва, че циците ми са прекалено големи сега, но според мен не съм чак като крава, нали?
Тя разкърши рамене, гърдите й се люшнаха на сантиметри от носа му.
— Гърдите ти са хубави, Аманда.
— Чичо Бил ги обича малки. Лаленца, така им вика. — Седна в скута му с лице към него и разтворени крака, направо го възседна. — Сигурен ли си, че ти харесват?
— Какво има да не им харесаш? — Прозвуча като баща си. Чувстваше се пълен кретен.
— Тогава защо не ги пипнеш? — Пискливо детско гласче. — Знаеш, че можеш. Можеш да целунеш цицките ми и да направиш каквото си поискаш.
Той не помръдна.
Тя се обърна настрани, така че едната гърда се плъзна по бузата му. Изпъшка и каза:
— Трябва да се обръснеш. Но пък е много приятно.
— Ти си лошо момиче.
— Напляскай ме. — Тя се плъзна от скута му, завъртя се и застана на четири крака. Задникът й се вирна малко над коленете му. Видя отново татуировката на медуза, пипалата й се спускаха по двете бузи.
— Ако те напляскам, ще бъдеш ли добра?
— Ще бъда мно-о-о-о-го добра. — Пак кикот на малко момиченце. — Освен ако не искаш да съм мно-о- о-о-го лоша.
Той се поколеба, преценяваше възможностите.
— Какво чакаш, чичо Стив?
Обръщението звучеше отблъскващо.
Той замахна и я шляпна с все сила по задника. Толкова силен шамар, че все едно марлин се пльосна във водата.
— Ох! Да ти го начукам! — Тя скочи и се развика, в гласа й вече нямаше и следа от дъщерята на прокурора.
— Копеле! Адски ме заболя!
— Съжалявам, Аманда, но не съм ти чичо Стив. — Той стана и тръгна към вратата.
— Ще кажа на чичо Бил какво направи.
— Какво съм направил?
— Изнасили ме.
— Точно така. Дадох ти едно бонбонче и те оправих.
— Ще ми повярва. И после знаеш ли какво ще направи?
— Ще ме фрасне по главата и ще ме удави в джакузито ли? Както е направил с майка ти.
От устата й се чу смях, но очите й бяха студени малки цепки.
— Това ли си мислиш, че е станало?
— Съдът го нарече предумишлено убийство. Но ние с теб знаем по-добре, нали, Аманда? И двамата знаем, че Бил е убил майка ти, за да може да е с теб.
— Това е нелепо. — Пак смях, дразнещ като бодлива тел. — Разбрал си всичко наопаки.
Стив жадуваше да зададе въпроса: „Така ли? Какво стана, Аманда? Какво се случи в нощта, в която майка ти се удави?“ Но понякога мълчанието е най-добрият начин за воденето на кръстосан разпит — най- добрият въпрос е незададеният. Запази мъртва тишина и свидетелят може сам да запълни мълчанието.
— Чичо Бил не е убил майка ми, глупако — каза Аманда. — Аз я убих!
Докато тичаше към колата, Стив превърташе в ума си това, което му беше казала Аманда. Двете с майка й прекарали съботата и неделята в къщата на Кригър. Майка й я спипала да пуши трева при басейна. Скарали се жестоко, майка й крещяла, че ще загуби попечителството, ако Аманда не спре да се друса, момичето се развикало, че доставяло на Бил повече удоволствие от нея, че тя била стара крава и че той я държал само за да е близо нея, до Аманда. Майка й я шамаросала. Аманда грабнала пръта за чистене — „онова нещо за басейна“, така го нарече — и я ударила. И майка й паднала в горещата вана и се удавила. През нощта, след като спешна помощ откарала майка й, а полицията се заела с разследването, милият чичо Бил завил Аманда в леглото, дал й топло мляко и цяла шепа хапчета и обещал, че ще я покрие.
„Но не е станало така. Аманда лъже!“
Не. „Лъже“ не беше правилната дума. Аманда можеше да мине на полиграфа, защото вярваше в историята си.
