Боби свали очилата си и ги изчисти с предницата на жарсената си фланелка на „Марлините“; беше стиснал здраво устни. Бейзболната му шапка с надпис „Соломон и Лорд“ беше обърната на обратно.
— Пак ли ще се забъркваш в неприятности, вуйчо Стив?
— Защо мислиш така?
— Защото носиш колан с инструменти, а не си шлосер.
— Това е чантичка за кръста за тичане, а не колан с инструменти.
— Тогава защо си сложил вътре шперцове и ключове?
— Много питаш, хлапе.
— Законът на Флорида, член 108, параграф шест — каза Боби. — Забранено е носенето на инструменти за взлом с цел използването им за проникване в чужда собственост или кражба.
Проклета ехолалия, помисли си Стив. Боби се беше размотавал из офиса, когато Стив беше поел защитата на Омар Ортега, младеж, обвинен в притежанието на метален лост, подходящ за разбиването на автомати за паркиране. Ортега твърдеше, че е невинен, макар че плати хонорара му с монети от по 10 и 25 цента.
— Нали сме поканени в къщата на Кригър, Боби?
— Да, съдията каза, че трябва да ходим при него.
— Значи не нарушавам ничия собственост. Просто идвам по-рано. Какво съм виновен, че може да има заключени врати или шкафове?
— Мама казва, че ако влезеш в затвора, мога да ида да живея при нея.
— Много гостоприемно от нейна страна.
— Казва, че дори и да не идеш в затвора, ще накара съдията да й даде попечителските права.
— Ти какво мислиш по въпроса?
— Знам, че се държа с мен много лошо, но тогава беше толкова зле, че просто не зависеше от нея. Не я мразя, пък и тя има нужда от мен, защото е съвсем сама. Искам да кажа, че няма дори приятели.
Помълчаха. Стомахът на Стив се бе свил на топка. След няколко минути щеше да се промъкне в къщата на Кригър като крадец, но единственото, което го плашеше, беше, че племенникът му явно е готов да го изостави.
— Какво искаш да кажеш, Боби? Искаш да живееш с майка си, защото я съжаляваш?
Очите на момчето се напълниха със сълзи.
— Знам, че я мразиш за това, което ми направи.
— Не я мразя. Тя все пак ми е сестра. Но ми е трудно да кажа, че я обичам.
— А на мен пък ми е майка.
„Майка!“
Стив не споделяше топлината, която се разливаше като река у Боби. Честно казано, единствените чувства, които хранеше към сестра си, бяха човекоубийствени в същината си.
— Искам да направя това, което е най-добро за теб — каза Стив. Мъчеше се да потисне желанието си да изкрещи: „Ако не те бях взел от нея, отдавна щеше да си мъртъв!“
— Аз пък искам да престанете да се карате.
— Добре. Нещо друго?
— Искам да се виждам с мама, но да продължа да живея при теб, вуйчо Стив. Ние с теб си оставаме заедно, нали?
Стив усети как мускулите му се отпускат.
— Добре, ще видя как мога да се разбера с Джанис. По-добре да знам къде си, отколкото да се криеш, за да я виждаш. Но искам доказателство, че е чиста. Става ли?
— Става. — Боби вдигна ръка и плеснаха длани.
Стив отвори вратата и беше вече с единия крак навън, когато Боби добави:
— Моля те, внимавай много, вуйчо Стив. Ако загазиш, какво ще стане с мен?
На алеята пред къщата на Кригър беше паркиран един лексус. Стив реши, че собственикът му е пациент, дошъл за терапевтичен сеанс. Тръгна по покрита с розови плочи пътека, която минаваше покрай живия плет от хибискус и излизаше в задния двор. Точно както и предполагаше, Аманда се приличаше там, топла и гола, под лъчите на обедното слънце. Но преди да завие зад ъгъла, което значеше да се изтъпанчи пред прозореца на кабинета на Кригър, Стив се шмугна във вестибюла. Страничната врата на кухнята беше отворена и той влезе.
Кухнята се нуждаеше от обновяване, но иначе беше чиста и просторна. Имаше кана кафе, още топло.
„Допи ми се кафе, докторе“.
Планираше алибито си.
Вътрешна врата водеше към коридор, който стигаше до всекидневна. Традиционни мебели, бахамски щори на прозорците, рядко използвана камина. Над камината — картина. Идеализиран портрет на Кригър на голямата му яхта „Психотерапия“. Психиатърът изглеждаше малко по-висок и по-слаб. С бронзов загар и мускули, с едната ръка хванал руля, с другата — дросела. Мъж, който държи всичко под контрол.
Стив винаги си беше мислил, че портретите трябва да са само на мъртви предци. Не беше ли акт на необуздано его да поръчаш портрет на самия себе си? Може би яхтата на Кригър трябваше да бъде прекръстена на „Нарцисизъм“.
Качи се по стълбите за втория етаж, стъпваше тихо.
„Какво по-точно търсиш, по дяволите?“
Не знаеше. Не очакваше да намери документ, закачен в рамка на стената: „Аз убих Джим Бишиърс, Нанси Лем и Оскар Делафуенте. Искрено Ваш: Доктор Бил“.
Но човек никога не знае. Дневник. Недовършени мемоари. Стив имаше дело, в което клиентът му си беше направил списък, за да не забрави да си купи маска, и беше отбелязал и адреса на банката, която възнамеряваше да обере.
Чувстваше, че трябва да направи нещо. Да открие нещо. А не просто да чака Кригър да предприеме следващия ход.
В края на стълбите — коридор. В дъното имаше отворена врата и той влезе през нея.
Спалня.
Голямо легло. Четири стълба, олекотена завивка, сребриста.
Огледа стаята, опитваше се да долови вибрациите от човека, който спеше тук. В ъгъла, на пиедестал, бронзова скулптура, торс на момче. По стените — карибско изкуство. Картини с ярки цветове. Полуоблечени островитяни в лодки или с мотики. Млади момичета, пак полуоблечени, носят реколтата.
Върху скрина — мъжка кутия за бижута. Стив я отвори — нямаше нужда от шперц или ключ. Два мъжки часовника, скъпи. Копчета за ръкавели. Злато, оникс, нефрит. Прокара пръст по филца, с който беше облицована кутията. Нищо скрито отдолу.
Някъде в къщата изгъргориха тръби. Стив си погледна часовника. След десет минути трябваше да вземе Боби от колата.
Беше се надявал да открие компютър. И да намери нещо в него. Престъпници, които, никога не оставяха отпечатъци на местопрестъплението, оставяха пътечка от трохи в прозореца „Хистъри“ на лаптопите си. Един мъж, който се беше опитал да убие жена си, като пусне включен сешоар във ваната, беше задръстил хард диска на компютъра си с десетки страници за убийство с ток.
Но в спалнята на Кригър нямаше компютър. Трябваше да търси улики по старомодния начин. Отвори чекмеджето на нощното шкафче. Деветмилиметров глок в кобур. Добре, съвсем нормално за Южна Флорида. В долното чекмедже стар албум. Пожълтели снимки от колежа и медицинския факултет. Стив прегледа набързо джобовете със снимки.
Пак чу гъргорене на тръби в стените.
Спря на страница с любителски снимки. Написана на ръка дата на страницата, преди седем години. Снимка на жена в края на трийсетте и момиче, което, грубо погледнато, беше на възрастта на Боби. На плажа, по бански, усмихваха се към обектива, примижали на слънцето. Сянката на фотографа се беше плъзнала по пясъка към тях. Жената беше Нанси Лем. Стив беше видял доста нейни снимки по време на процеса и я позна веднага. Момичето беше Аманда — Мери Аманда по онова време. Бедрата й още не се
