— Да, спомня си.
Все още изпълнена със съмнения, прислужницата додаде:
— Говорил е за мен ли?
Младата жена се изсмя и рече:
— Често, и в такъв случай те нарича „златоустата Нели“.
Слугинята се изкиска.
— Не ви ли казах, че е голям умник? Когато родителите ви бяха живи, Майлс бе олицетворение на безупречния син, винаги готов на всичко, за да им достави удоволствие. А Флора също има много добро мнение за него. Каза, че Майлс възнамерявал да модернизира замъка и тъкачниците. — Усмивката изчезна от лицето й, когато размаха ябълката и продължи: — Знаете ли, всички истории, които ни разправя за него чичо ви, не ми се струват верни.
— Раби го познава по-добре от нас. Ако Майлс Кънингам е чак толкова добричък, защо побърза да се измете от замъка, преди да успеем да се върнем от Абърдийн?
Нели я погледна замислена.
— Чичо ви казва, че познава Майлс, но какво би могло да накара един добър човек да се промени чак толкова много за десет години?
— Парите на баща ми, ето какво го е променило — заяви с горчивина младата жена.
Слугинята реши да не спори. Приближи се до ваната и рече:
— Можем да си предполагаме колкото щем до второ пришествие, но това няма да промени никого и нищо.
— Радвам се, че отново си пълна с мъдрост — отвърна печално Сюизън. — Бях започнала да се тревожа за теб.
Прислужницата хвърли остатъка от ябълката си в огъня.
— Разправете ми за снощи.
Господарката й разказа за снощните събития, без да споменава за романтичната си интерлюдия с Майлс.
— И какво, сега Маки ще остане известно време при дъщеря си, така ли?
— Да, Оли казва, че ще отсъства поне две седмици и докато я няма ще можем да се срещаме всяка нощ. Останаха ни малко повече от десетина десена.
Раменете на Нели увиснаха.
— Нямам търпение най-после да измъкнем и последния и да се отправим към Пъруикшир.
— Трябва да разберем и какво става с платовете — припомни й младата жена.
— Ще достигнем до корените и на това — заяви уверено слугинята.
Щом Сюизън привърши портокала си, прислужницата протегна ръка, за да поеме обелките. Когато се облече, Сюизън рече:
— До девет часа тази вечер.
— Ще бъда там навреме, миледи.
Сюизън се разхождаше с привидно безгрижие из пазара. Тук-там се виждаха младежи, ухажващи любимите си. Игриво или свенливо, както навсякъде по света, момичетата приемаха или отхвърляха любовните аванси. От време на време зърваше двойки, които се държаха за ръце и се поглеждаха съзаклятнически. Момче и момиче се целуваха открито. Младата жена въздъхна с копнеж и гърдите й се свиха от познатата болка.
Пое си дълбоко въздух и продължи да върви, без да изпуска нищо от погледа си. Изражението й бе затворено.
Дали причината бе в Лондон или в пролетта, но й се струваше, че въздухът бе изпълнен с любов. Или пък се бе примирила със самотата, на която я бе обрекла съдбата, от толкова отдавна, че бе престанала да забелязва ритуала на ухажването? Сега обаче и най-дребните подробности не убягваха от погледа й. И добре знаеше коя е причината. Майлс Кънингам. Беше й дал възможност да надзърне в един свят, който бе забранен за нея. И той се бе оказал прекрасен.
Пуснала на свобода въображението си, Сюизън виждаше себе си и Майлс да вървят през Комин Мур сред достигащ до коленете им рядък вид бял пирен. Той беше нейният господар, тя — неговата прекрасна дама и двамата заедно управляваха Пъруикшир. Без предупреждение, без друга причина освен любовта си към нея, Майлс я обгръщаше през кръста, вдигаше я и започваше да я върти ли върти. А след това кафявите му очи се изпълваха със страст и той я притискаше към гърдите си. Целуваше я дълго, докато останат без дъх, после я пускаше и тя се сгушваше в него. И през цялото това време погледът му говореше за любов и желание.
Прехапала долната си устна, за да сдържи сълзите си, младата жена насила прогони тази пленителна картина от съзнанието си. Вместо нея започна да съзерцава света и живота такива, каквито бяха в действителност. Не трябваше да има деца. Не можеше да поеме риска да отгледа дете като леля си Ейлис. Обзета от отчаяние и усещане за самота, Сюизън повика на помощ смелостта, която й бе помогнала да вземе това решение още преди години и се насочи към дома на Майлс.
Много по-късно същия ден и дълго след като изчерпа целия списък с извинения, който бе съставила в ума си, тя се качи на горния етаж, за да разтреби стаята на Кънингам. Когато се озова на площадката на втория етаж, решимостта й й изневери — стаята му беше последното място на света, където би искала да влезе. Огледа смълчания коридор с вечната надежда, че внезапно портретът й ще се материализира върху някоя от стените. Желанието й бе глупаво — Майлс не изпитваше никакъв интерес към Сюизън Харпър. Привидната загриженост за съдбата на заварената му сестра бе само маневра, чрез която разчиташе да се сближи с Мора Форбс.
Слънчевите лъчи достигнаха широкия витраж в края на коридора и заляха стените и постлания с килими под с многоцветна светлина. Трябваше да измете и да почисти прозорците, но нямаше представа дали е необходимо да ги мие със сапун. Или може би се търкаха с восък? Трябваше да пита Нели.
Вниманието й бе привлечено от дрънчене на хамути и скърцане на колела. Приближи се до витража и видя Уилям, който караше тежко натоварена каруца покрай ъгъла на къщата. Трябваше да престане да се зазяпва насам-натам, тъй като времето летеше. Взе една лампа и влезе в стаята на Майлс.
Прохладна, потънала в мрак и подобна на пашкул, спалнята не приличаше изобщо на описанието, което бе дала на Нели. Странно, но не изпитваше никакви угризения от тази лъжа. Предполагаше, че причината се дължеше както в самата стая, така и в противоречивите образи, в които Майлс й се представяше.
За човек, който прекарва по-голямата част от живота си на борда на търговски кораб сред открито море и из екзотични страни, стаята на Кънингам имаше прекалено гостоприемен вид. Всеки път, когато влизаше в нея, тя оставаше поразена доколко невярно бе преценила собственика й.
Изключително широкото легло бе покрито с копринената кожа на огромна черна мечка. Върху четирите колони се спускаше тъмносин балдахин, привързан със златен ширит. Пердета от същия плат покриваха прозорците и успешно отделяха стаята от външния свят.
Пред гигантската мраморна камина имаше два стола и един диван, облицовани с кожа и лъскави медни тапицерски кабърчета. Върху камината бе подредена цяла колекция от пясъчни часовници, някои богато орнаментирани, други — семпли. Най-големият и впечатляващ от тях бе изработен от сребро и стъкло, пълен с блестящ бял пясък. Най-малкият бе от деликатно инкрустирана слонова кост и съдържаше тъмнозелен пясък. Най-необикновеният имаше дръжки от масивно злато във формата на рибки — едната с опашката нагоре, а другата — надолу. Между шаранчетата със сапфирени очи се мъдреше стъкленицата с възможно най-светлосин цвят. Неспособна да устои, Сюизън взе пясъчния часовник, изви китки и пусна екзотичното творение в действие. Започна да наблюдава като хипнотизирана как пясъкът тече. От време на време подобна на скъпоценно камъче тъмносиня частица проблясваше на слънчевата светлина и падаше долу. Докато купчинката пясък на дъното се увеличаваше, младата жена внезапно бе поразена от мисълта
