Нишките на съдбата

какво представляваше всъщност това. Времето. Интересно защо Майлс Кънингам бе обсебен до такава степен от времето.

Огледа отново странната колекция, сякаш очакваше да получи от нея отговор на въпроса си. Знаеше толкова малко за Майлс и въпреки това той пораждаше дълбоки емоции в нея и събуждаше стари спомени. Съдбите им някога бяха тясно преплетени, но единствената връзка помежду им през изминалите десет дълги години бяха няколко писма. А ето, че сега животът й отново бе здраво свързан с неговия, само че сега Сюизън вече не бе наивната малка сестричка. Беше станала жена и сърцето й се бе включило в борбата.

Скринът от морските пътешествия на баща й, изработен от изключително здраво дърво повече от сто години преди неговото раждане, стоеше току до леглото на младия мъж. До болка й се искаше да го отвори отново, да докосне вещите вътре, вещите, които съпровождаха Майлс по време на дългите му пътувания. Тя обаче не го направи — така само щеше да го почувства още по-близък.

Докато разтребваше и почистваше стаята, Сюизън упорито избягваше единственото негово притежание, което не можеше да понася — миниатюрата с образа на неговата любима. Подобно на сирена обаче нарисуваният образ зовеше младата жена. Колкото повече пясък падаше върху дъното на пясъчния часовник, толкова повече отслабваше решимостта й. Неспособна да сдържа повече любопитството си, тя се приближи до писалището и взе миниатюрата.

Грозна. Проститутката бе грозна като смъртта, та чак на човек да му дожалее. Редките коси с цвят, който беше нещо средно между тъмнорус и кестеняв, бяха вдигнати на върха на малката й глава. Лицето й, нарисувано в полупрофил, бе толкова обикновено, че Сюизън се запита дали това не бе дело на некадърността на художника. Единственото й украшение бе семпла перлена огърлица. Тъй като беше изобразена само до раменете, не можеше да се разбере дори как се облича.

Какво би могло да привлече Майлс Кънингам към една толкова грозна жена? Какви тайни имаха двамата? Какви емоции го свързваха толкова здраво с нея, та да държи портрета й на такова видно място в стаята си и да го взема по време на всичките си пътувания?

Сюизън бе обзета от ревност, нещо съвсем ново и необичайно за нея. Не харесваше, не, презираше жената, която никога не бе срещала и с която може би никога нямаше и да се запознае. Със сигурност нарисуваната не бе Барбара. Описаната от Нели тъмнокоса ирландка нямаше нищо общо с жалката особа от миниатюрата.

Младата жена въздъхна, постави рисунката на мястото й и огледа останалите предмети по бюрото. Дъхът й секна, когато забеляза адресираната до Мора бележка.

Майлс бе написал списъка с инструкции явно, когато е бил разгневен, тъй като почеркът му не приличаше на онова, което познаваше от писмата му.

„Вземи малката синя счетоводна книга…“ Която бе на писалището. „Опиши брендито, което Уилям е натоварил в…“ Сюизън набърчи нос в усилията си да разчете последната дума от изречението. Очевидно обхванат от нетърпение, Майлс не бе потопил перото в мастилото, преди да я напише, така че тя бе доста бледа. Най-после младата жена успя да прочете „мазето“. След това мастилото отново бе достатъчно, така че нямаше проблем при различаването на следващата шокираща заповед: „И бъди послушна, не носи…“ Той отново мързеливо бе пренебрегнал нуждата да потопи перото в мастилото, преди да продължи нататък. След известни усилия най-после успя да разтълкува бледонаписаната дума — „бонето“. Моментално се разгневи.

— Дявол да вземе деспотичната ти натура! — изсъска тя. — Ще нося каквото ми харесва!

В този момент се овладя. Тук тя бе само една слугиня и като негова подчинена от нея се очакваше да изпълнява. Засега трябваше да продължи да играе ролята си. Чак когато възвърне съкровищата си и се отърве от Майлс Кънингам, щеше да бъде отново свободна. „И самотна като вълк- единак.“ — проплака сърцето й.

— Млъкни! — изкомандва предателския глас в себе си Сюизън.

Сгъна бележката, макар да й се искаше да я смачка, и я постави в джоба си. Предизвикателно остави бонето на мястото му.

Започна да обмисля работата, която трябваше да свърши и едва сега осъзна смисъла на написаното. „Мазето.“ Точна сега Уилям бе там и разтоварваше каруцата, която го бе видяла да кара насам.

Изпълниха я тревожни предчувствия. Ами ако отвореше прогнилия стар сандък под стълбите, водещи към мазето? Прогони тази мисъл от главата си — Уилям несъмнено нямаше представа какво има в него. А Майлс бе прекалено умен, за да замесва момчето в толкова опасно начинание, заради което можеше да увисне на бесилката.

Неочаквано в съзнанието й се породи друг въпрос. Не бе забелязала Майлс да отива в мазето нито веднъж, откакто се бе завърнал. Нито пък който и да било другиго от прислугата. Беше поръсила с тънък слой брашно стъпалата, водещи към него, но те никога не носеха отпечатъците на други стъпки, освен нейните собствени. Но как можеше да се обясни това? Защо Майлс щеше да рискува да краде шотландските десени, а след това да забрави, че се намират в дома му? Какви бяха плановете му във връзка с Maide dalbh? Не се сещаше за никакъв рационален отговор, тъй като само един човек се интересуваше от десените. Той се казваше Джордж и бе крал на Англия.

— Връщам ги обратно в Шотландия, където им е мястото! — зарече се тя и побърза да се захване отново с разтребване стаята на Майлс.

Когато привърши с тази задача, младата жена взе счетоводната книга, пачето перо и шишето с мастило, и се запъти към мазето. С увереността на човек, предвкусващ победата, тя се насочи към отворената врата. Отпечатаните в разпръснатия от нея брашнян прах стъпки на Уилям я поведоха към мястото, където се намираше момчето. През отворените прозорци нахлуваше лек ветрец и раздвижваше застоялия въздух.

На слизане по стълбите огледа помещението, но юношата не се виждаше никъде. Сюизън си отдъхна облекчено. Старият сандък с Maide dalbh беше буквално под краката й — под стълбището за мазето.

Веднага щом стъпи на добре отъпкания пръстен под, тя усети още една промяна — мирис на дърво и алкохол. Да не би Уилям да бе счупил бутилка от скъпото бренди? Все още ядосана от наставническия тон в бележката, младата жена реши, че ще се зарадва дори ако се е разлял целият проклет товар.

Тя се усмихна при тази мисъл и се обърна, за да огледа помещението и от другата страна. Усмивката замръзна на устните й и тя се закова на място. Счетоводната книга и перото паднаха на пода. Стисна здраво шишето мастило, за да не се поддаде на желанието си да го захвърли колкото се може по-надалеч.

Пред нея се издигаше истинска планина от щайги, достигаща до тавана. Струваше й се невъзможно, невероятно, но беше самата истина. Майлс Кънингам отново бе успял да направи недосегаеми за нея шотландските десени. Ако ги бе скрил в Лондонската кула, резултатът щеше да бъде същият. Никога нямаше да успее да премести сандъците, които препречваха пътя й, не можеше и да ги прескочи.

Провал! Бе прекосила цяла Шотландия и поела риск надминаващ и най-безумното въображение. Сюизън изпъшка отчаяно. Действително щеше да бъде по-лесно да ограби омразната английска кула, отколкото да достигне десените.

ГЛАВА ШЕСТА

Майлс опъна леко юздите и конят намали ход. Арабският жребец поклати глава, като тъпчеше неспирно на едно място. Чаткането на подкованите копита по паветата ехтеше из тъмната улица. Младият мъж погали шията на животното, за да го успокои, облегна се назад на седлото и вторачи поглед в лондонския си дом.

От тази страна на улицата, сивата каменна къща изглеждаше като великан сред другите постройки. Майлс знаеше, че би трябвало да се гордее, задето има такъв дом, но никога не бе изпитвал подобни чувства. Скъпата елегантна къща, заради която му завиждаха много хора, бе просто спирка — място, където отсядаше между пътуванията си. Започваше да се уморява от непрекъснатите пътешествия и от факта, че има толкова малко време за себе си. Копнееше да се измъкне от Лондон и от всичко, което представляваше големият град и някой ден действително щеше да го стори.

Конят притихна и сега вече нощното спокойствие се нарушаваше само от далечните удари на някакъв часовник. Девет часа. Днес бе свършил доста работа, макар да действаше по-бавно от обикновено. Знаеше