Нишките на съдбата

подобно на безпомощна просякиня, озовала се сред златна паяжина, тя се отказа от по-нататъшна борба.

Усмихна се криво и същевременно — игриво, и рече:

— Ще трябва доста време да обясняваш от какво са тези петна по лицето ти, знаеш ли. — Надвеси се още по-близо до него и прошепна искрено: — Съжалявам.

На бузата му се образува трапчинка, която смекчи прекрасните линии на лицето му.

— Не е станало кой знае какво, девойче. Ще могат ли да минат за лунички, какво ще кажеш? — попита той, а в тъмнокафявите му очи проблеснаха златисти петънца.

Дрезгавият му глас я накара да потръпне. Усещаше, че я обзема все по-силно желание. Успя да се овладее някак си и отговори:

— Само ако си имал лунички като момче.

— Това бе почти единственото, с което разполагах като малък — отвърна Майлс, без да промени изражението си.

Тъй като знаеше добре какво се крие зад думите му, сърцето на младата жена омекна, но не от съжаление. Други, по-дълбоки чувства се зараждаха в нея и те я плашеха.

Момчешката му усмивка изчезна.

— За какво мислиш? — попита, видимо заинтригуван, той.

Сюизън извърна очи.

— За нищо… за последствията.

— Прости ми, ако си позволя да поспоря по този въпрос — усмихна се той.

Тя го погледна отново.

— И откъде би могъл да знаеш? — заинтересува се младата жена, сгрята от настойчивия му поглед.

— Може би — потри крак в бедрото й той, — по същия начин, по който знам накъде да погледна, за да видя дъга след лятната буря.

Макар погледът му да си оставаше невинен, ръката му се плъзна към талията й.

Сюизън като че ли видя един стар спомен, все още съвсем жив след всички тези години на раздяла. Майлс я държеше здраво в скута си и й показваше многоцветната дъга в небето. Тя прогони картината от съзнанието си, но в нея остана особено усещане за близост.

— Съмнявам се, че имаш време да се оглеждаш за дъгата — рече игриво тя.

Ръката му се премести по-нагоре.

— И откъде знаеш?

Погледите им се срещнаха.

— Шараните ми казаха.

Ъгълчетата на устните му се разтегнаха леко. Толкова й се искаше да продължи, докато се усмихне.

— Казаха — обясни тя, като се опитваше да звучи безизразно, — че имам да свърша доста работа, преди да се запътя към леглото.

Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Трябваше да се досети за отговора му. Дори сега, когато едната му вежда се изви арогантно нагоре, тя не успя да сдържи усмивката си.

— Ще ти помогна да го направиш — предложи великодушно той и стана от стола си.

Сюизън се престори, че не разбира намека, и се отмести, така че да не може да я достигне.

— Много мило от твоя страна. Най-добре обаче да се захващаме на работа. Може би ще ми издиктуваш цифрите така, както Маки ми диктува списъка за покупките?

Майлс я погледна, сякаш се готвеше да протестира, но само се засмя разбиращо и се отправи към купчината щайги. „Колко грациозно се движи само“ — помисли си младата жена, като наблюдаваше възхитено стегнатия му задник и дългите мускулести крака. Дишането й се затрудни и по челото й изби пот. Какво ли щеше да си помисли Кънингам, ако се обърнеше в този момент и видеше погледа й? Потръпна при мисълта за последствията и се помоли това да не се случва.

Той не се обърна.

Сюизън си отдъхна облекчено и набърчи чело. Разположи се на стола, все още затоплен от тялото му, и отвори счетоводната книга.

Когато Майлс се обади, тонът му наподобяваше странно този на Маки.

— Четири каси мадейра за онзи прахосник лорд Аргайл! И нито капка повече.

Младата жена се засмя, като в същото време търсеше колоната, в която трябваше да нанесе съответната цифра.

— А за развратния лорд Ейнсбъри дванайсет каси. Това е повече, отколкото заслужава, но достатъчно, за да създаде някакво занимание за ръцете му за известно време.

Старите спомени отново нахлуха в съзнанието й. Макар да бе започнал да възмъжава още преди тя да успее да излезе от детството, Майлс винаги се бе правил на дете, за да й достави удоволствие. Доставяше й удоволствие и сега, така че докато работеха заедно, тя имаше усещането, че се е върнала назад в миналото. Той бе обогатил детството й, но кой знае как, изминалите години я бяха накарали да забрави този факт. Обзе я срам, изпита тъга. Думите му я измъкнаха от размислите й.

— … каси за Робърт Харпър.

Гласът му звучеше още по-женствено отпреди малко. Сюизън вдигна рязко глава. Младият мъж се бе подпрял на една от купчините щайги, сложил едната си ръка на хълбока, а с другата, свита в китката, държеше въображаема кърпичка. Намръщи се, объркана, но не го попита нищо. Той вдигна рамене, захвърли във въздуха „носната кърпичка“ и отдаде вниманието си отново на работата, която ги чакаше.

Шегата продължи, докато и последната бутилка бе записана на името на новия си притежател. Младата жена постави на масата перото и затвори капачето на шишенцето с мастило. Майлс се приближи до стола й, застана до нея и постави длани върху раменете й. Тя се опита да се изправи, но той я възпря. Сюизън отметна назад глава и с това движение го докосна на интимни места. Познатите сини очи, които бяха започнали да го преследват навсякъде, сега бяха широко отворени и блестяха тревожно насреща му. Той се наклони и рече тихо:

— Ела с мен, девойче.

Тя поклати глава, но отказът й не го притесни. Затова пък бе дълбоко развълнуван от докосването й до слабините му. Пулсът му се ускори, но той продължаваше да стои абсолютно неподвижно. Засега му стигаше да се наслаждава на начина, по който отговаряше тялото му. Свръхчувствителен и изключително възбуден, той се опиваше от допира й, слял погледа си с нейния.

Приведе се по-близо. Сгорещената кръв пулсираше в слепоочията му, неукротимото желание бушуваше в слабините му. Младата жена замръзна на мястото си, дългите ресници се сведоха надолу. Майлс я стисна още по-здраво за раменете, повдигна я от стола и я обърна с лице към себе си. Малките й длани се опряха в гърдите му.

— Отвори очи и ме погледни.

Когато погледите им се срещнаха, Сюизън рече:

— Не, Майлс, това не е предвидено да се случва.

— Няма да си говорим за пророчества сега — промълви той, изпълнен с удоволствие от начина, по който бе произнесла името му. — Ще говорим за теб и за мен… но най-вече, девойче — гласът му се превърна в дрезгав шепот, — ще говорим за нас двамата.

Младата жена вирна упоритата си брадичка и заяви:

— Не те… не те желая. Не по този начин.

Потрепването в гласа й бе достатъчен отговор, но предизвикателният й поглед го подразни. Едната му ръка обгърна тънкия й кръст, а другата обхвана косите й.

— Странни думи — рече, вторачен в очите й той, — при положение, че тялото ти говори съвсем други неща.

В следващия миг устните му се сляха с нейните. Опита да се отдръпне, но Майлс я задържа. Тя замря неподвижно, макар в нея да се водеше истинска битка. Защо ли изобщо се съпротивляваше?

— Не ми отказвай повече, девойче! — прошепна, без да се отделя от устата й, той.

Юмруците й натискаха гърдите му, но той се бе съсредоточил върху усещането, с което го даряваха устните й. След един безкрайно дълъг миг, когато съзнанието му бе замъглено от страст, тя отстъпи. И двамата щяха да запомнят завинаги този миг.