— Вече говорихме за правенето на кифлички. — Младият мъж я целуна по носа. — Които приготвяш превъзходно. И за Шотландия. — Целуна я по шията. — Откъдето идваш. — Засмя се лекичко и се отпусна отгоре й. — Боже, жено! Май съм се превърнал в нещо като поет!
Тя завря лице във възглавницата, за да прикрие усмивката си.
— Смееш ли се? — попита с престорено недоволство той.
— Не — излъга тя, обзета от щастие и от стари спомени.
Дланите му се озоваха върху ребрата й.
— Тогава би трябвало да го направиш. Много обичам да те слушам като се смееш.
— Недей — успя да каже тя, но гъделичкането вече бе започнало.
В следващия миг тя се извиваше и стенеше под игривите му ръце.
— Обещаваш ли да се веселиш?
— О, да — рече умолително тя. — Обещавам всичко!
— Хм. — Дланите му замряха. — Това ми допада, но какво да си избера? — Вече съвсем близо до ухото й, той издаде подобен на къткане звук. — Изправен съм пред истинска дилема.
Без да се съобразява със съветите на здравия разум, Сюизън рече:
— Избирай.
— Не знам фамилното ти име — обяви той и леко смръщи вежди. — Единственото, за което говорим, е сестра ми…
— Сюизън Харпър — довърши вместо него тя.
— Но не и сега — продължи младият мъж, без да си дава сметка, разбира се, че всъщност бе отговорила на въпроса му. — Време е да науча нещо и за теб.
Цялото й тяло се напрегна от страх да не би Майлс да прозре какво се крие под дегизировката й, да не би сама да изтърве нещо. Но когато любимият й я прегърна, тя си отдъхна и отвърна:
— Мора… Форбс.
— Мора Форбс. — Той като че ли изпробваше как ще звучи името й в неговата уста. — От Пъруикшир.
— Да — прошепна едва чуто младата жена.
— Разкажи ми за семейството си. Защо напусна Шотландия?
Това бе краят за Сюизън. Изгаряше от желание да му каже истината, тъй като искаше да вярва, че не той бе откраднал съкровищата й и я бе ограбил от истинската справедлива цена, полагаща се за платовете й. Не можеше да промени обаче нищо — той именно си бе присвоил
— Исках да видя как изглежда град, пълен с презрени англичани.
— Какво?
Решила, че не я е чул, тя повтори думите си. Обидният епитет като че ли увеличи дързостта й.
— Тази нощ за втори път чувам тази дума, само че жената, която го произнесе първа, насочи към мен пистолет. — Зарови лице във врата й. — Тя обаче бе грозна, в сравнение с теб.
— Взе ли й оръжието?
Устните му се приближиха към гърдите й.
— Не, побързах да се прибера, да изпратя Уилям да си легне и да дойда право при теб.
Нежни, изкусителни слова, предназначени да я накарат да се отпусне. Благодарна, че смениха темата, младата жена рече:
— За да ти залея лицето с мастило.
И докосна едно миниатюрно петънце на бузата му.
— Но не умишлено.
Ръката му галеше бедрото й.
— Не — съгласи се тя и се протегна отново.
— Сега обаче аз ще направя нещо умишлено — обяви многозначително той и устата му последва дланта.
— Майлс?
Дори тя самата не чу гласа си.
— Да? — придърпа я под себе си той и проникна в нея.
Дъхът на Сюизън секна, бе силно възбудена и същевременно — напълно объркана от неутолимата му жар.
— Нищо.
— Ще се погрижим за това, скъпа — засмя се младият мъж. — Със сигурност ще се погрижим.
Доста по-късно, когато бе на път да експлодира, Сюизън обяви:
— Разбрах, кълна се, че разбрах.
— Така си и мислех.
И действително, във великолепието на ранното лондонско утро на това Божие лето 1760, Сюизън Харпър, родом от Пъруикшър, макар и неохотно, отдаде сърцето си на Майлс Кънингам.
В Абърдийн обаче не цареше подобно спокойствие.
Робърт Харпър влетя в кабинета си, като пътьом завързваше колана на домашната си роба, изтъкана от най-фината роуардска вълна. Изтощеният пратеник подскочи уплашено, щом видя разяреното му изражение.
Тъмносините Харпъровски очи се присвиха опасно.
— Моли се това, което ще ми кажеш, да е наистина важно, Уикс, или ще има да съжаляваш!
Пратеникът преглътна нервно, с разширени от умора и ужас очи, и отвърна:
— Вие, ъ-ъ, ми казахте да се върна и то веднага, ако нещо в замъка не е наред.
— Престани да заекваш — смъмри го Робърт. — И изплюй камъчето.
— Лейди Сюизън не е на Глазгоуския панаир!
— Разбира се, че не е — присмя се Харпър. — Панаирът вече приключи.
Уикс изправи рамене и додаде:
— Тя изобщо не е ходила там.
— Невъзможно! — озъби се събеседникът му. — Щеше да ми каже. Къде чу всички тези глупости?
— Лейди Ейлис ми каза.
Робърт отметна назад глава и се разсмя.
— И какво още ти каза тази откачалка? Може би, че тя е бедният Тум Табард, дошъл да претендира за кралството си?
Тъй като пратеникът очевидно не виждаше нищо смешно, Харпър го огледа внимателно.
— С всичкия си ли беше, когато я видя?
— С… с всичкия си ли?
Робърт изруга и започна да ходи напред-назад.
— Раби…? — донесе се откъм спалнята нежен, женствен глас.
— Заспивай, Джефри — обади се Харпър и се обърна отново към посетителя си. — На себе си ли беше, с разсъдъка си?
Уикс пъхна ръце дълбоко в джобовете си и отговори:
— Ми… мисля, че да, сър. Цял ден се занимава с градината си и нито веднъж не ни причини някаква неприятност.
Робърт хвана един ръжен и започна да бърка из въглените в камината.
— Потърси ли лейди Сюизън?
— Да, сър. Не я открих никъде. Дори в замъка на Маккензи.
— Попита ли някой друг… — Харпър спря да говори за момент. — Някой нормален за нея?
Пратеникът видимо се поотпусна.
