— Да, сър. Питах Джени, дъщерята на сарача.
Робърт прокара пръсти през оределите си коси.
— И какво ти рече дъщерята на добрия майстор на хамути? — продължи нетърпеливо той.
— Тя… ъ-ъ… тя каза, че… ъ-ъ… ще ви отведе при лейди Сюизън, но само след като първо й изпратите още злато.
— Ах, неблагодарната малка уличница! — озъби се Харпър.
После отстъпи назад. Тъй като Уикс може би говореше истината, реши да попита още нещо.
— Кой още липсва от замъка?
Пратеникът смръщи чело, а погледът му заигра насам-натам, докато обмисляше отговора. Най-накрая отвърна:
— Само слугинята Нели, и Грейм Дъндас, и личният пазач на лейди Сюизън.
Робърт изруга отново и се приближи до бюрото си. От едно чекмедже измъкна кесийка с пари и я хвърли на посетителя.
— Качвай се обратно на коня си и тичай в Пъруикшир. Джени ще ти помогне да откриеш къде е Сюизън. Помниш как да изкопчваш истината от Ейлис, нали?
— Искате да кажете така, както правехме преди ли? — погледна го ужасен Уикс. — По същия начин, по който разбрахме къде са скрити старите десени ли?
— Точно така.
— Но тя се страхува до смърт от този мавзолей.
Харпър се подпря върху бюрото и се наведе напред.
— В края на месеца тръгвам за Лондон и ако дотогава не си се върнал…
Остави заплахата си недовършена.
С широко отворени от уплаха очи, пратеникът кимна и тръгна заднешком към вратата.
Ядосан така, както не се бе разгневявал от години, Робърт Харпър взе бутилка бренди от масата. Отпи жадно, избърса устни в ръкава на робата си и се настани в един стол. Непосредствено преди да се прибере у дома, бе написал писмо на Майлс, за да го уведоми за предстоящото си посещение в Лондон. Нямаше търпение по-скоро да напусне Шотландия и да приведе в изпълнение плана си, но това можеше да стане едва след като уреди тази неприятност с племенницата си.
Най-добре бе момичето да си стои в Пъруикшир, там й беше мястото. Мисълта едва се бе оформила в главата му, когато я отхвърли. Нямаше смисъл да се тревожи. Сюизън бе покорна и послушна. Такава си бе още от деня, в който Майлс Кънингам я бе отвел в отдалечения замък преди десет години. Нямаше съмнение, че неприятностите идваха пак от малоумната Ейлис.
— Раби, ела да си легнеш.
Робърт се усмихна на изкусителния, леко сърдит тон, и в отговор усети напрежение в слабините си.
— Ей сега, душко, ей сега — отвърна той. — Поддържай топло леглото.
Обърна се към големия портрет на Сюизън Харпър. Пламтящата червена коса бе доказателство за принадлежността й към рода Камерон, но сините очи говореха недвусмислено за Харпъровската й кръв. А ако Робърт успееше в замислите си, той щеше да бъде последният Харпър. Отегчителните му, самодоволни предци не заслужаваха нещо по-добро. А какво по-сладко отмъщение на тези Лохиел Камерон от това да остави линията им да загине със Сюизън.
Усмихна се, като продължаваше да се взира в портрета на племенницата си, който бе точно нейно копие. Истинска красавица, никой не можеше да го отрече. Е, никой, освен Майлс Кънингам.
Робърт бе безкрайно доволен от самия себе си. Преди години предизвикателството бе да постигне надмощие над Майлс, но сега присвояването на неговите пари се бе превърнало в главната му цел. Богатството щеше да осигури на Робърт високия пост, към който се стремеше. Само че сега щеше да се наложи да почака малко повече.
Все още загледан в учудващата прилика, която представяше портретът, Харпър се сети за изражението на Майлс в деня, в който му подари миниатюрата. О, той бе шокиран от вида на Сюизън, а точно такава бе целта и на Робърт — да го накара да мисли, че любимата му сестра се е превърнала в подобна грозотия. Още преди да поръча на художника да създаде този непривлекателен образ, Робърт се бе наслаждавал на ефекта, който портретът щеше да произведе върху Кънингам. И все още се радваше.
— Виждам, че си разочарован — рече през онзи ден на миналата година той и посегна към овалната миниатюра. — Ще накарам художника да пооправи нещичко тук и там. Вече съм написал на гърба какво точно искам.
— Не.
Майлс бе непреклонен. Дори държеше предмета като неоценимо съкровище. Харпър бе въздъхнал.
— Жалко, че не прилича на Сибийл. Представителите на рода Камерон са красиви, не мислиш ли?
Кънингам неизменно се проявяваше като много добър бизнесмен. След като постави миниатюрата внимателно встрани, младият мъж попита:
— Колко плат донесе от Роуард и Страдклайд?
Сега, когато си припомни за тези скучни, но изгодни сделки, решимостта на Робърт се възроди. Щом веднъж се освободеше от Майлс, нямаше да има повече занимания с платове. Щом се озовеше на мястото, което му се полагаше в министерството на финансите, щеше най-после да заживее благородния живот, който му бе обещал Едуард, а Майлс му бе отнел. Харпър отпи отново от брендито.
Силният алкохол го сгря, но не толкова, колкото щеше да го разгорещи след малко партньорът му по легло.
Отпуснат удобно в любимия си стол, той съзерцаваше черното си минало и светлото бъдеще. Всичко щеше да бъде негово и с пълно право. Богатствата на Едуард му бяха отказани, но ако проявеше търпение, щеше да бъде възнаграден. Наследството на брат му бе просто някаква стипендия в сравнение с богатството, което направи от него Майлс и сега Робърт щеше да прибере всеки шилинг, всички търговски договори и превъзходните му кораби.
— Maide dalbh — прошепна той.
Засмя се самодоволно и разклати бутилката.
— За теб, Майлс Кънингам — вдигна наздравица той. — За твоето кратко и моето дълго и богато бъдеще!
Триумфиращият му смях отекна в гладките мраморни стени на абърдийнския му дом.
Когато пристъпът му премина, той взе писмото, адресирано до Майлс. Робърт винаги съобщаваше за посещенията си в Лондон. Изхили се отново и целуна посланието.
— Когато се завърна в Абърдийн като министър на Шотландските финанси, — заяви той, — то ще бъде на борда на новопридобития ми кораб, „Шотландска мечта“.
ГЛАВА ОСМА
Майлс стоеше върху нащърбените изпочупени дъски, в каквито се бе превърнала палубата на „Шотландска звезда“. Само преди час все още се протягаше в леглото и слушаше разказа на Мора за живота й в Роуард касъл. И се чувстваше в мир с целия свят.
Но не и сега.
Около него се бе събрал екипажът. Макар доста изранени и превързани, всички работеха усилено, за да въведат някакъв ред на кораба. Не пееха неприлични песни, не се надпреварваха да разправят за приключенията си. Днес те бяха просто хора, хора, преживели най-лошото, което може да предложи морето и оцелели. Щеше да се стигне и до темпераментни изблици, но това щеше да стане по-късно… а един ден щяха развълнувани да си припомнят случилото се в проза и рими. А останките на „Шотландска звезда“ щяха да се превърнат в поредната моряшка приказка.
Но все още бе рано за това.
— Беше истински ад. Най-ужасната буря, която съм виждал от зимата на петдесет и пета! — заяви Бригс Маккорд.
Усетил отчаянието в гласа на капитана, Майлс се обърна към него. Заченат от мургав циганин и роден от ирландка, Бригс бе смесица от двете култури. Неистовата ирландска гордост бе единствената му опора, тъй като по природа той бе скитник. На двайсет и девет годишна възраст, той бе най-младият от офицерите на
