осъществи намеренията си. Сигурен, че пътуването към къщи ще бъде много по-приятно и посрещането — много по-радостно, Майлс се качи отново в каретата.
Конете изпълняваха наставленията му безупречно както винаги. Втренчен в широките им гърбове, той се запита каква ли порода бяха. Изсмя се, недоволен от себе си, тъй като осъзна, че не може да различи един кон от друг.
Това обаче също щеше да се промени. И то скоро.
Когато влезе в конюшнята, завари Уилям заспал в едно от отделенията. Майлс го повика. Момчето скочи на крака.
— Извинете, сър. Трябва да съм задрямал. — Спря да говори, за да се прозее. — Но не съм спал дълго, кълна се. Мис Мора ме кара цял ден да местя касите в мазето. Гърбът ми се потроши.
— Защо?
— Защото бяха тежки.
— Защо трябваше да ги местиш отново?
— Не е моя работа да задавам въпроси на по-умните от мен, сър, но сега в мазето цари доста по-добър ред, това е абсолютно сигурно. Накара ме да направя пътека, за да може да се минава покрай щайгите с бренди.
Майлс се учуди откъде бе взела тази енергия, но тогава си спомни колко млада беше. Колко млада всъщност? На колко години беше? Осъзна колко малко знае за нея. Точно когато бе започнала да споделя с него тази сутрин, бе пристигнало съобщението за „Звезда“. Е, щеше да поправи и този пропуск.
Младият мъж отново насочи вниманието си към Уилям и рече:
— Тази вечер можеш да разполагаш с времето си, но утре сутринта трябва да те изпратя на едно място.
— О, добре, сър. Както кажете, сър.
— Пристигам от къщата на „Паридж стрийт“. Няколко от прозорците са отворени. Трябва да ги затвориш и да заключиш къщата.
— Това ще бъде първата ми работа сутринта, сър — отвърна развълнувано юношата. — Но какво ще каже мис Барбара?
— Къщата е вече празна.
— Но…
— Това е всичко, момко.
— Извинете, сър — усмихна се смутено Уилям и излезе от конюшнята.
Майлс се отправи решително да търси Мора. Кухнята, както и дневната, бяха тъмни. Тогава забеляза запалена лампа, поставена върху тясната маса във вестибюла. До нея бе сложено писмо. Разпозна натруфения почерк на Робърт Харпър и усети тежкия мирис от одеколона на контето. Набърчил нос, младият мъж се захвана нетърпеливо с печата. Той се отдели почти без никакво усилие. Запита се дали Оли бе прочел посланието или просто Робърт не бе го запечатал както трябва. По-вероятно бе второто, тъй като Оли не питаеше особено нежни чувства към чичото на Сюизън.
— Трябва да натискате по-здраво печата, драги ми Робърт — произнесе Майлс, като имитираше фъфлещия говор на автора на писмото.
Ала от безгрижието му не остана и следа, когато научи за предстоящото идване на Робърт в Лондон. С хиляди заобикалки той обясняваше, че всъщност щял само да се отбие, преди да продължи за Франция.
— И защо тази година да е по-различна? — попита на глас Майлс. — Трябва да си починете в чужбина, нали, душички?
Отвратен от човека, за когото нямаше добро мнение, и от посланието, което прие съвсем сериозно, младият мъж натъпка плика в джоба на палтото си. Робърт несъмнено щеше да докара платовете от Роуард и Страдклайд. И щеше да очаква да му плати… в злато.
— По дяволите! — изръмжа Майлс.
Като че ли през последните дни не му се бе събрало предостатъчно работа, та сега щеше да се наложи и да продава плата в Лондон или да го складира, докато в пристанището не пусне котва друг от корабите му. Можеше да отложи малко заминаването на „Мечта“, но как щеше да се отрази това на новия му капитан? Припомнил си заплашително спадналото самочувствие на Бригс Маккорд, той се отказа от подобно разрешение на въпроса. Щеше да посети своята банка и да даде на Робърт златото и издръжката за Сюизън. С плата щеше да се оправя по-късно.
Заизкачва стълбището, но не спря на втория етаж, където беше неговата спалня. Без да почука на вратата на Мора, влезе в стаята й.
Тя се губеше в леглото си — виждаха се само лицето и ръцете й. Тогава забеляза бонето и едва не се задави.
— О, ама какъв инат си само, щом ме предизвикваш така — прошепна той, усети, как желанието започна да се надига в него. — Има да научиш още много неща за Майлс Кънингам.
Сюизън помръдна едва забележимо, като опитваше да се отърси от съня. Беше й топло, толкова топло. И уютно.
Въздъхна тихичко, опъна крака, повдигна ръце и се протегна.
— Хмм! — дочу току до ухото си тя.
Замръзна на място. Силна ръка я обхвана през кръста и я придърпа по-близо до топлината. Цялото й тяло, от главата до пръстите на краката, бе обхванато от трепет. За да се поуспокои, започна да брои.
На шест започна да трепери и да се поти.
На девет затвори очи, докато дишането й се позабави.
На петнайсет усети първите признаци на съжаление.
На деветнайсет й се прииска да заплаче.
На двайсет и едно бе готова да убие Майлс Кънингам за онова, което бе сторил.
На двайсет и шест пожела да вика.
На двайсет и осем си спомни за писмото на чичо си Робърт.
На трийсет си представи, че двете с Нели и шотландските десени са вече в безопасност на борда на кораб, пътуващ към Абърдийн.
На трийсет и две се освободи от прегръдката на Майлс и стана от леглото.
На сто влезе в кухнята и затвори горната половина на вратата, водеща към задното стълбище. Направи чай и се настани край масата.
Откакто се бе събудила в леглото на Майлс предишната сутрин, Сюизън не можеше да си намери място, нервите й бяха опънати като струни на лютня. О, вчера бе вършила най-обикновени неща: всекидневните задължения, пазаруването, приготвянето на храната, но мозъкът й непрекъснато се въртеше около Майлс и онова, което бяха преживели заедно. Но пък не бе забравила как я боля от мъка сърцето.
Всичките й добри намерения, всички непоколебими решения, всичко, което я бе довело в Лондон, внезапно бе минало на второ място. В продължение на цяла една великолепна, хармонична нощ, тя се бе съединила, гола и разкъсвана от страст, с най-опасния мъж. С Майлс Кънингам.
Все още бе задъхана, а ръцете й трепереха. И дълбоко в душата си знаеше, че е допуснала огромна грешка, най-тежката. Не само се бе влюбила в човека, когото би трябвало да мрази, ами и бе рискувала да се изправи пред ужас, който не би могла да преживее, пред опасността от жестоките шегички на природата.
И въпреки всичко една част от нея все така копнееше за него. Той бе светлина в тъмния тунел на самотния й живот. Но какво ли я чакаше в края на тунела? Внезапно се изплаши от тази светлина.
— Какво ще правя сега? — прошепна тя.
— Ще престанеш да се тормозиш — обади се игриво зад гърба й Майлс, — и ще дойдеш да ме целунеш.
Бузите й пламнаха, а миг след това я обхванаха ледени тръпки. Той очакваше от нея да бъде същата.
