Нишките на съдбата

Бригс изглеждаше като човек, отчаяно влюбен в съпругата на най-добрия си приятел. Тази аналогия даде на Кънингам и отговора, който търсеше безуспешно до този момент. Без да откъсва поглед от капитана, той заяви с възможно най-делови тон:

— Ставаш неин капитан, докато Оли се оправи.

Маккорд се вкамени.

— Но аз току-що изгубих един от корабите ти.

— Глупости. „Звезда“-та ще плува отново.

— Но „Мечта“ е под твое командване — запротестира Бригс, Майлс обаче знаеше прекрасно, че предложението го бе развълнувало неимоверно.

С възможно най-убедителния си бащински тон, Кънингам рече:

— О, но не и този път.

Бригс като че ли стана малко по-висок отпреди малко, а очите му играеха възбудено, когато попита:

— Суеверие, а? Не искаш да плаваш без Куксън, нали?

Майлс погледна към представителната осанка на „Шотландска мечта“, която бе главният му дом през последните десет години. Нито морето, нито корабът вече го привличаха както преди. Господи, колко уморен бе от морето!

— Не е само това — призна чистосърдечно той.

— Струва ми се, че тук е замесена и жена.

Кънингам не отвърна.

Бригс подсвирна.

— По дяволите, Майлс, не съм предполагал, че ще те видя хванат в мрежите на любовта.

Кънингам не бе сигурен за чувствата си към Мора. В едно обаче бе абсолютно убеден — нямаше намерение да обсъжда тази тема с Бригс Маккорд.

— Момчетата са уморени като кучета, а вече почти притъмня — посочи към небето капитанът. — Хайде да пийнем по нещо и точно ще ми разкажеш за нея.

— Не.

Бригс попита неустрашимо:

— Това „не“ за питието ли се отнасяше, или за разказа?

— Очаквам „Мечта“ да потегли във вторник. Вземи колкото хора са ти нужни от моя екипаж, за да заместиш твоите пострадали.

— О, много добре. Знам кога да си държа езика зад зъбите — възкликна Бригс. — Но ще ми кажеш ли поне как изглежда?

Кънингам се запъти към пасарела.

— Не — отвърна през рамо той.

Все още чуваше изпълнения с разбиране смях на Бригс, когато влезе в каретата си.

Майлс се отдалечи от пристанището и подкара екипажа си по улиците. Направи опит да изясни обърканите си чувства. Желаеше Мора, а след миналата нощ знаеше, че тя също го желае. Всеки път, когато се сетеше за нея, изпитваше дълбоко вътрешно задоволство.

„Девица“ — въздъхна той, опитвайки се да си припомни последния път, когато бе отнел невинността на някоя жена. Така и не успя да си отговори на този въпрос. С категоричността на човек, привикнал отрано да взема важни решения, младият мъж разбра, че шотландското момиче бе по-различно от всички други жени, които бе срещал в живота си. И, за голяма негова изненада, откритието му достави радост.

— Е, началство! — провикна се някакъв дрезгав глас. — В канавката ли искате да влезете?

Майлс се отърси от мислите си. Каретата се бе отклонила опасно вдясно. Сръчно опъна юздите и върна конете обратно на пътя. Господи, колко бе уморен! И не от липса на сън. Бе уморен от проблеми, като например този със „Звезда“. Призляваше му, като се сетеше за данъка, който можеше да вземе морето. Като например двете овдовели след корабокрушението жени. Беше му писнало да котка хора като лорд Ейнсбъри. Животът приличаше на безкраен низ от неприятни задължения и нежелани ангажименти и краят им не се виждаше. Не можеше да продължава да я кара както досега.

Изруга на глас, но думите му се удавиха в силния шум на лондонските улици. По дяволите, не можеше да чуе дори собствените си мисли! А трябваше да мисли, имаше нужда да остане сам.

Вместо да се прибере, Майлс се отправи към другата къща, която притежаваше в града. По-голям от необходимото, домът на „Партридж стрийт“ подхождаше прекрасно за една прекрасна любовница на някой прекрасен, добре сложен джентълмен.

— Прекрасно, прекрасно, прекрасно — измърмори той, докато слизаше от каретата. Вдигна поглед и забеляза, че няколко от прозорците на втория етаж бяха отворени. — Можеше поне да затвори, преди да напусне! — възкликна гневно младият мъж и си спомни колко ядосана бе Барбара, когато той прекрати спогодбата им.

Неотдавна бе съставил списък на всички нежелани неща в живота си, след което започна систематично да ги изолира едно по едно. Барбара бе първото, от което трябваше да се освободи, просто защото бе най- лесното.

Настроението му се подобри леко, когато влезе в къщата. О, този дом, както и всеки един от прекрасните му обитатели, наистина му харесваше, макар да се чувстваше задължен от обществото да издържа любовница. Спря в подножието на стъпалата и постави ръка на централната колона, изработена от дъб във формата на ананас. Дървото разхлади приятно болезнената му от тежкия физически труд длан. Не знаеше каква трябва да бъде следващата му стъпка. Може би бе най-добре да продаде складовете. Нямаше представа как да постъпи с шестте си кораба.

„Пет кораба“ — поправи го реалистичната част на мозъка му.

Внезапно младият мъж се провикна:

— Единият пропадна, остават пет!

Въодушевен, седна на земята и подпря лакти на коленете си. Можеше да продаде „Звезда“ в състоянието, в което се намираше сега и да остави Бригс завинаги на капитанския мостик на „Шотландска мечта“. Със средствата от продажбата щеше да купи някое местенце в провинцията, може би в Съсекс или по скалистото крайбрежие на Корнуол. Придобиването на коне се подразбираше от само себе си. Представяше си типичния английски терен, но гледката не го задоволяваше. Сърцето му си оставаше вярно на старата сантиментална мечта.

— Установи се в Шотландия… когато бъдеш готов — бе го посъветвал Едуард Харпър. — Това е място, което човек наистина може да нарече свой дом и то ти подхожда. Аз ще бъда там, заедно със Сибийл и Сюизън, а когато откриеш любимата жена, отведи и нея в Шотландия. Какво повече би могъл да желае един смъртен?

Като че ли пречистен от тези спомени, Майлс се отпусна назад и вдиша дълбоко хладния нощен въздух, който нахлуваше през отворената врата. Чувстваше се замаян като каютен прислужник, изкачил се за първи път на марса4. Изправи се и обиколи стаите на долния етаж. Барбара не бе отнесла всички мебели, както бе очаквал, но като бе взела отделни елементи от мебелировката, бе разрушила целия интериор.

— C’est la vie — заяви на тапетите той.

С леко сърце за първи път от години, Майлс погледна напред към своето бъдеще. Можеше да се ожени, макар и не веднага. И щеше да избере много внимателно своята съпруга. Повечето мъже в неговото положение щяха да отправят погледи към аристокрацията. Макар кръвта му да бе от най-обикновените източници, парите щяха да компенсират липсата на благородно родословие.

Искаше ли жена със синя кръв? Челото му се набразди. „Какво ще правя с някоя аристократка, бихте ли ми казали?“ Тя, естествено, щеше да му роди деца, но какво щеше да стане след това? Искаше ръка, не, две ръце, при отглеждането и възпитанието на потомците си. Подобните на матрони дойки и наставниците с кисели физиономии нямаше да свършат работа, не и за неговите малки. Искаше пълна с деца къща, момчета, с които да се хвали и които да вършат лудории, момичета, с които да се смее и да обожава.

Тази представа го накара да се засмее. Само за няколко часа бе прибавил съпруга и семейство към нарастващия списък от възможности. Бе взел решение да преустрои живота си и сега трябваше да