Той преметна ръка през рамената й и рече:
— Точно така, но се питам каква е причината. Да не би езикът ти да е толкова находчив в резултат на нещо, което съм сторил аз или ние двамата?
Сластният му поглед я смути. Забележката, припомняща за часовете, в които се бяха любили, й подейства опустошително. Тъй като той се приведе още по-близо към нея, тя се отдръпна с думите:
— Не трябва да ме целуваш… не тук.
— Тук ли тогава? — докосна с пръст челото й Майлс. — Или тук? — Сега пръстът му бе на бузата й.
Сърцето й се разтупка в гърдите й.
— Не. Никъде.
— Може изобщо да не съм възнамерявал да те целувам — промълви той.
— Но възнамеряваше — прошепна младата жена, която внезапно почувства, че се възбужда. — Сигурна съм!
— Нима мислиш, че ме познаваш толкова добре?
В подобни мигове забравяше за дългата им раздяла.
— Да, и то по-добре, отколкото предполагаш.
Той я изгледа замислено.
— Защо ли ти вярвам? Дали защото току-що се изказа с типичния шотландски акцент? Знаеш ли, от време на време го оставяш да се изплъзне от устата ти. Когато си ядосана или мислиш, че никой не те слуша. Приятно ми е, че си достатъчно спокойна с мен, за да бъдеш самата себе си. Така се и надявах да стане.
Сюизън преглътна с усилие. Чувстваше се съвсем чужда и сякаш не приличаше на себе си.
— Бих предпочела да говорим за нещо друго.
— За лисици ли?
Устните му се извиха в ъгълчетата си.
— Не, лисиците винаги ги хващат.
— А теб ще те хванат ли, малка заядливке?
Тя откъсна погледа си от него и погледна към мадам. Французойката подреждаше рисунките на избраните от нея модели. Можеше ли да чуе разговора им?
Сякаш прочел мислите й, Майлс каза:
— Предпочитам да чуя отговора ти сега, докато наоколо няма никой.
Младата жена не му обърна внимание.
— И какъв е отговорът ти?
— А ако откажа?
Той вдигна рамене.
— Все още е сутрин, а аз съм търпелив човек.
Ако не престанеше да й поставя уловки, Сюизън нямаше да успее да доведе плана си до успешен край.
— Но аз трябва да се връщам скоро. Куксън ще има нужда от…
— Днес не искам нищо от теб. Обявих деня за почивен — заяви великодушно Майлс. — А аз ще бъда твоят лондонски гид.
— Но аз вече видях всичко от Лондон.
— Кога? — Мускулите на цялото му тяло се стегнаха. — И с кого?
— Моля те! — изсъска младата жена, дочула шумоленето на полите на мадам Льоблан. Сърцето й обаче подскочи при мисълта, че той може би я ревнуваше.
Чаят бе сервиран под бдителния поглед на собственичката.
— Ще поговорим отново по този въпрос, можеш да бъдеш сигурна.
Тонът му беше измамно любезен.
Сюизън разгледа десетина модела. Пред погледите им се разкри истинска изложба от всевъзможни платове, но липсваха тези, които търсеше. Едва когато Майлс поръча и третия тоалет, тя си даде сметка, че намерението му бе да й купи цял нов гардероб.
Мадам им показа розов атлаз.
— Цветовете подвеждат и е трудно да се прецени кое е най-подходящо — заяви тя, като оглеждаше подозрително косата на младата жена.
Сюизън мразеше розовото и с основание — то не подхождаше изобщо на червената й коса. Освен това мразеше да я обсъждат като овца преди стригане.
— Синята коприна — отсъди най-накрая Майлс. — И нещо пастелно, на малки цветчета.
Мадам кимна царствено.
— Имам нещо подобно и сигурно ще ви бъде приятно да научите, че е от Страдклайд.
Младият мъж очевидно бе впечатлен. Сюизън се опитваше да не издава напрежението си — моментът бе дошъл.
Госпожа Льоблан се извини и след малко се върна с топче плат. Сюизън успя да разпознае дори от другия край на стаята памучната батиста, боядисана в светлозелено и избродирана с деликатни розички. Нели бе избрала цвета, Флора Макайвър бе изтъкала платното, Сюизън бе изрисувала цветчетата, а дъщеричката на Нели, Сорча, бе изпълнила бродерията.
Младата жена с усилие се пребори със силния импулс да изкрещи истината. Майлс Кънингам бе предал шотландските кланове, като бе откраднал
Протегна ръце и пое топчето. Извъртя го така, че да може да огледа дървената пръчка, на която бе навит платът. Точно както бе предрекла Нели, тук откри доказателството, което търсеше. Върху дървената плоскост бяха изобразени пет стрели, свързани с лента — герба на рода Лохиел Камерон. Емблемата се повтаряше повече от десет пъти по цялата дължина на пръчката и това се отнасяше за всяко топче плат, изтъкано в Роуард.
Вече предвкусваше сладостта на победата. Погледна първо към Майлс, а след това и към французойката, и заяви:
— Това не е страдклайдски плат. Това е творение на становете на Роуард касъл.
Мадам зяпна. Младият мъж се усмихна тъжно и потупа Сюизън по ръката.
— Не, сладката ми, от Страдклайд е — обясни търпеливо той. — Платовете на Сюизън съвсем не са толкова качествени.
Обидена от извинителния му тон, тя го изгледа смразяващо.
— О?
Стана и обхвана топчето от двете страни с длани. Започна да върти китки и да развива плата. Пръчката в средата изскочи и се удари в отсрещната стена. Сюизън прекоси помещението и отиде да я вдигне.
Вирна високо глава. Триумфът бушуваше във вените й, когато се приближи до Майлс и му подаде пръчката.
— Виж сам. Това е запазената марка на лейди Сюизън.
Този път вече смръщил вежди, той я пое и я огледа внимателно. Устните му се изпънаха в тясна линия, а кафявите му очи се изпълниха с леден гняв.
— Що за номер е това?
Мадам изглеждаше истински шокирана.
— Мосьо, нямам представа.
Младият мъж се обърна към Сюизън.
— Откога Сюизън използва тази запазена марка?
Сега беше неин ред да се учуди.
— Това бе знакът на майка й, стрелите от герба на Лохиел Камерон.
— Шотландски клан? — Очите на госпожа Льоблан се разшириха, а от френския й акцент не остана и следа. — Не знаех нищо за това, мосьо. Моля да ми повярвате.
— Сигурен съм, че нямаш нищо общо с тази работа — отвърна разсеяно той.
