Сюизън нямаше желание да обсъжда противоречивите си чувства към Майлс Кънингам.
— Възможно е. Но никой повече няма да ни измами. Аз сама ще се заема с продажбата на платовете, а Майлс Кънингам може да върви по дяволите.
— Започнали сте да милеете за тоз вагабонтин.
— Не чак толкова — излъга младата жена. — А и си тръгваме само след ня…
— Шт! — прошепна Нели и хвърли поглед към вратата. — Покрийте изсмуканото или утре цял Лондон ще знае за него. Ей за туй живеят тез презрени англичани — заради клюките.
Сюизън побърза да прикрие следата с длан.
Появи се мадам с преметната през ръка богата дантелена бяла рокля. Нели се поклони и посегна към дрехата.
— Погрижи се да направиш подходящи панделки, но гледай това да не ти отнеме целия ден. — После обърна изпълнената си с презрение физиономия към Сюизън и добави: — Сигурна съм, че знаете — мосьо Кънингам не обича да го карат да чака.
— Да, мадам — отвърна покорно Нели.
Как ли съумяваше да сдържа езика си? Бе станала свидетелка на това, че платовете им се продаваха под фалшиво име и се подчиняваше на строгите заповеди на мадам. Очевидно продължаваше да играе ролята си.
Разстроена и разгневена, задето Нели трябваше да търпи подобно грубо отношение, Сюизън рече:
— Това ще бъде всичко, мадам. Момичето е много способно.
Госпожа Льоблан се изнесе, съпроводена от високомерното шумолене на копринената си рокля. Когато слугинята направи неприличен жест с ръка, Сюизън трябваше да внимава, за да не се изсмее прекалено силно.
— Старата вещица заслужава горещ ръжен в задника. И аз с радост ще дам и последното пени, коет’ ми е платила, за да го сторя, но ще трябва да чакам на опашка. Има други, изгарящи от желание да го направят и те работят тук преди мен.
— Не е нужно да идваш повече.
Прислужницата се усмихна.
— Благодаря, миледи. Шотландия ми липсва все повече и повече. Нищо чудно, че презрените англичани хвърлят непрекъснато око към нашата прекрасна земя. Превърнали са собствената си страна във воняща дупка. Но, стига за т’ва. Довършете онуй, дето започнахте да казвате, преди да ви прекъснат така грубо.
— Помогни ми да облека роклята, докато говорим.
Сюизън се наведе и протегна нагоре ръце.
— Внимателно, да не си разрошите косите. — Нели промуши дрехата през главата на господарката си и закопча копчетата. — А сега ми кажете.
— Трябва да измъкнем останалите десени колкото се може по-скоро.
Нели се взря в огледалото и погледите им, по-скоро техните отражения, се срещнаха.
— Не съм и възнамерявала да стоя тук до Нова година.
— Чичо Раби идва на гости на Майлс.
— Мила света Маргарита! — Ръцете на прислужницата замръзнаха във въздуха. — Някой му е казал и пристига да ни отведе. Само да открия мръсния предател, който му е казал…
— Никой не знаеше, освен хората в Абърдийн.
Лицето на Нели почервеня от гняв.
— Бас държа, че Дъндас и онези негодници, които нарича войници, са раздрънкали пред половин Абърдийн. Той никога не е успявал да ги държи под свой контрол. — Започна да надипля полите на дрехата. — Чудесен ескорт се оказаха. Радвам се, че не ги доведохте до Лондон. Макар да не бе честно да заплашвате Дъндас, че ще го уволните, ако не изпълни нареждането ви.
Сюизън отново почувства вина. Бе се държала сурово с Дъндас, но той не й бе оставил никакъв друг избор. Престори се, че оглежда роклята, но всъщност всичките й сетива бяха настроени към Нели. Най- накрая рече, с надеждата да я поуспокои.
— А как ти се струва подобна гледка: нашите шотландци да маршируват из Купър’с гардън или по Флийт стрийт. Ами да, те сигурно щяха да щурмуват Уестминстърското абатство и да измъкнат короната изпод носа на крал Джордж.
— И да я върнат в Сконското абатство, където й е мястото — допълни Нели.
Младата жена погледна внимателно прислужницата си и реши, че е по-разумно да смени темата на разговор.
— Роклята е хубава, но няма да я взема.
И тя докосна белега от изсмуканото, който се виждаше без проблеми, тъй като дрехата бе с дълбоко изрязано деколте.
Нели обаче не можеше да бъде отклонена така лесно.
— Ако чичо ви не пристига, за да ни отведе у дома, защо тогава изобщо идва според вас?
— Вероятно само ще се отбие, преди да отиде на почивка във Франция. Лятото е почти към края си, както знаеш.
— Знам го по-добре от всеки друг — измърмори слугинята.
— Есента обаче няма да прекараме в Лондон.
Нели се изсмя, загледана в някакъв детайл на роклята. Гневът й бе преминал.
— Да, хубава дрешка, и от най-хубавото платно, което някога е правила вдовицата Маккормик. Той ще се ядоса ли, ако откажете да я носите?
— Вероятно, но не ми пука.
— Помислите за туй от таз гледна точка — започна слугинята и очите й проблеснаха. — Ще олекотите малко портфейла на онзи чакал, тъй като мадам не е имала нито една великодушна мисъл от времето, когато Христос е бил дете. И — проточи Нели, — ще откупи обратно нашия плат. Така му се и пада, не мислите ли, като се има предвид начина, по който ни изигра? Освен ако не мислите, че е невинен.
Сюизън се опита да забрави шокираното му изражение и отвърна:
— Разбира се, че е виновен.
Очите на прислужницата се присвиха.
— Тогаз защо да не си отмъстим?
Това предложение й се стори привлекателно. Какъв по-добър начин да държи под контрол емоциите си, когато има вземане даване с Майлс, от това да знае, че последната дума ще каже тя?
— Мога да се попресторя мъничко, струва ми се.
— Разбира се, че можете.
Усмивката на Сюизън бе ослепителна.
— Благодаря, Нели.
— Няма защо. Сама щяхте да се сетите за т’ва.
Слугинята отстъпи няколко крачки и огледа господарката си от глава до пети. След това измъкна една ножица от джоба на престилката си и скъси жълтата лента, висяща от фльонгата, прикрепена непосредствено под гърдите на младата жена. От друг джоб измъкна четка.
— Седнете тук.
И тя кимна към табуретката.
Измъкна фибите от косите й, разреса ги и пусна дългата им черна маса върху белязаното рамо на Сюизън, като по този начин скри изсмуканото място. След това завърза лентата във формата на безупречна панделка около косите й.
— Трябваше да застрелям Майлс онази нощ, докато имах възможност — заяви Нели, докато превръщаше един дълъг кичур в къдрица.
— Ти ли си била? — възкликна младата жена. — Ти ли си го нарекла „презрян англичанин“?
— Нямаше време да го нарека всичко, което заслужава. Стойте мирно — смъмри я прислужницата, макар очите й да искряха от едва сдържан смях и гордост. — И щях да го фрасна хубавичко, ако оназ’ вечер носех някой от десените. Хубаво оръжие са те.
— Но той каза, че си имала пистолет!
