Нишките на съдбата

ГЛАВА ДЕСЕТА

Вестибюлът бе тъмен, като се изключи ивицата светлина, която се процеждаше изпод вратата на кабинета. От мястото си Сюизън чуваше гласовете на Майлс и Оли, но не можеше да различи думите им. Имаше нужда от всичките си сила и находчивост, ако желаеше двете с Нели да завършат успешно тазвечерната си акция.

Ами ако се проваляха? А ако Уилям се прибереше по-рано? А какво щеше да стане, ако Майлс или Оли откриеха Нели? Младата жена си пое дълбоко въздух, опитвайки се да не мисли за подобни мрачни перспективи. Непременно трябваше да си възвърнат останалите липсващи матрици за десените, колкото и рисковано да беше това.

Спря на прага на кабинета, изумена от сцената, която й се стори болезнено позната. Оли Куксън, поставил счетоводната книга в скута си, слушаше внимателно инструкциите на разположилия се в съседния стол Майлс. Сюизън се настрои за момент сантиментално от естествения ход на събитията, в резултат на който баща й бе наследен от Кънингам, все така подпомаган от Куксън.

— Мислиш ли, че е твое задължение — казваше точно в този миг Оли, — да възвръщаш на Сюизън загубите, причинени от измамните печалби на Робърт?

Младата жена разбра, че най-ужасните й страхове щяха да се окажат истина. Нима чичо й Робърт действително стоеше зад тази измама?

— Разбира се, че е мое задължение — изръмжа Майлс. — Трябваше да го държа под око по-отблизо, но, Боже мой, не съм и предполагал, че ще стигне до там да мами Сюизън.

— Все още мисля, че не е твое задължение.

Младият мъж се изхили.

— Не съм изненадан, след като ти забрави твоето задължение преди години.

Оли изсумтя присмехулно.

— Е, ако възнамеряваш отсега нататък да поемеш и задълженията на Сюизън, то, хм, моите задължения ще се променят съвсем. Няма да успееш да се справиш едновременно и с нейния, и с твоя бизнес.

Майлс се изкашля.

— Размислил съм и по този въпрос. И съм взел важни решения, които ще променят всичко.

Младата жена се стараеше да запази хладнокръвие. Майлс не можеше да се готви да поеме ролята на Робърт. Ако някой ден се появеше отново в Шотландия… Тази мисъл бе прекалено хубава, за да бъде истина. И същевременно — обидна. Тя несъмнено бе постъпила неправилно, възлагайки продажбата на своите платове на друг, но това бе останало в миналото. Отсега нататък щеше да продава продукцията си в Глазгоу. И въпреки всичко мисълта, че Майлс бе достатъчно загрижен за Сюизън Харпър, за да се намеси, й действаше въодушевяващо. И знаеше много добре причината.

Тя бе ръководила през целия си живот и се бе справяла с търговията на цяла област в Шотландия, но когато се намираше до Майлс, нямаше никакви други желания. Откакто бе в Лондон, не бе нужно да взема всеки ден решения за едно или друго в Пъруикшир, бе свободна от товара, легнал на плещите й. Как щеше да се върне в Роуард касъл и да бъде отново неговата господарка след дълбоката любов, която бе преживяла в столицата? Младата жена си спомни с каква цел бе дошла и това й помогна да възвърне контрол над себе си. Внезапно изпълнена с увереност за предстоящите събития, тя пристъпи напред.

Сякаш усетил присъствието й, Майлс вдигна поглед. Изражението му бе топло, изпълнено с нежност, в очите му видя чувствени светлинки. Младата жена се усмихна и намигна, а по гръбнака й пробягнаха тръпки. Дланите й се изпотиха. Избърса ги в престилката си.

— … да продадеш печелившия бизнес, какъвто е „Звезда“ — говореше Оли. — Но другите промени са наистина много сериозни.

Чуваше гласа на Куксън, но бе неспособна да откъсне поглед от Майлс, чиито очи издаваха сладострастните му мисли. Колкото и да се опитваше, не можеше да пренебрегне чувственото му послание. Той очевидно си спомняше за любовната им нощ и очакваше с нетърпение следващата, дори я окуражаваше да направи същото.

— Слушаш ли ме? — попита Оли.

Проследи погледа на младия мъж и забеляза Сюизън. В сините очи на управителя блеснаха разбиращи светлинки и брадатото му лице се разтегна в усмивка.

— Не — засмя се той. — Виждам, че не ме слушаш.

Майлс неохотно върна вниманието си към Куксън.

— Нека да продължим или ще се наложи да стоим тук цяла нощ.

— Да, ако се наложи — отвърна Оли. — Трябва да решиш какво ще правим със складовете.

Младият мъж хвърли поглед към разтворените върху писалището счетоводни книги.

— Няма да го намериш тук — обади се управителят. — Дневникът за разтоварените стоки е в стаята ми.

— Аз ще го донеса — предложи Сюизън. — Дойдох само да съобщя, че вечерята е готова. — Спря да говори за момент, за да произнесе безмълвна молитва планът й да не се провали. — Питах се дали, след като мистър Куксън вече се чувства по-добре, няма да вечеря в трапезарията с вас тази вечер?

Майлс скръсти ръце пред гърдите си и отвърна, без да отделя очи от нея:

— Момичето е право. Какво ще кажеш, Оли? Достатъчно добре ли се чувстваш, за да се храниш долу тази вечер?

— Разбира се, че съм добре — отговори ядосано управителят. — Но дали няма да се наложи да вечеряме и след полунощ, ако не свършим работата си тук?

Младият мъж се ухили и рече:

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да донесеш счетоводната книга?

— Разбира се, че не — каза Сюизън, стоплена от искрения му тон.

Куксън завъртя очи и въздъхна театрално. Майлс му хвърли убийствен поглед, но Оли се направи, че не е забелязал. Когато младият мъж се намръщи и присви очи, Сюизън побърза да добави:

— Тогава само ще донеса счетоводната книга.

Докато бързаше към стаята на управителя, тя си мислеше за другите случаи, преди толкова години, когато баща й, Оли и Майлс седяха в гостната в дома на фамилията Харпър в Абърдийн. Беше на шест години, когато баща й доведе за първи път Майлс. И до смъртта му, три години по-късно, двамата бяха неразделни. Бяха едно семейство. „В кой момент — питаше се тя, — Майлс бе взел напълно под свой контрол бизнеса на баща й? Една година след смъртта? Или две?“ Майлс бе само на деветнайсет години по време на смъртта на Едуард, а Сюизън — на девет. Не си спомняше почти нищо от погребението, освен тъгата и замаяността си. Но едва след смъртта на майка си, само година по-късно, след като Майлс я заведе в Роуард касъл, Сюизън бе узнала истинския смисъл на самотата.

Имението на рода Камерон в Пъруикшър бе приютило безкрайната й мъка. Единствената й утеха, когато полагаха майка й в гроба, бе топлата длан на Майлс, стиснала нейната мъничка ръчичка. Той също бе страдал, когато погребваха Сибийл Харпър, бе тъгувал и бе плакал. И бе поделил носната си кърпа с нея. Тя запази четвъртитото парче лен, тъй като то бе връзката й с Майлс, докато младият мъж не обяви, че тя ще остане в Шотландия и ще живее в Роуард касъл, а той ще се върне в морето. При мисълта, че ще бъде отделена от него, в гнева си тя бе реагирала по детски и бе изхвърлила кърпичката, а с нея и обичта си към Майлс Кънингам.

Никога нямаше да забрави и жестоките слова, които му бе казала на раздяла. „Радвам се, че си прекалено млад, за да ми бъдеш настойник. Ти не заслужаваш да отговаряш дори за една змия.“

През следващите години враждебността й към него бе продължила да нараства. При всяко посещение на чичо си Раби, тя очакваше неизменно неприятните вести от Майлс. Ала повече от разказите за непристойното поведение на младия мъж обаче я нараняваха лаконичните му писма. Със съзряването бе дошла и поносимостта към Кънингам. Вече не очакваше любов и привързаност от него. Възприемаше го такъв, какъвто е: егоист, без желание да поддържа нишката, свързвала ги някога. Разочарованията я бяха приучили да не се надява да получи от него повече, отколкото бе способен да й даде. Приемаше незначителната издръжка, която той й изпращаше по Раби, тъй като предполагаше, че средствата бяха