мисли повече за подобни неща. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху действителността — върху това какво щеше да й донесе този ден, какво трябваше да направи, какво й предстои.
Треската сякаш избра най-неподходящия момент, за да повали Нели. Сюизън се измъкваше при всяка възможност и отиваше да се погрижи за прислужницата си. Чувстваше се виновна, че не стои край нея денонощно. Смелата, упоритата Нели не се бе оплакала нито веднъж, но проклинаше Лондон, задето бе накарал едно добро шотландско момиче да падне толкова ниско.
Едва снощи бяха успели да отнесат последния от шотландските десени. Сега оставаше само да се приберат по живо, по здраво у дома.
У дома. Във въображението си видя Пъруикшир и каменните кулички на Роуард касъл. Видението бе старо и познато, но не породи в нея предишния копнеж… тъй като се бе влюбила в мъжа, който сега лежеше до нея. Дори перспективата да се върне у дома не можеше да стопли сърцето й, защото за нея „у дома“ беше в неговите обятия.
Осъзнала, че само глупаво удължава агонията си, младата жена издърпа ръка от лицето му. Тези изразителни златни вежди, които толкова често се бяха вдигали с царствен жест или от изненада от някоя нейна шега, сега бяха смръщени. Щеше ли да му липсва?
Изучаваше лицето му с надеждата да запамети всяка негова чертица, прекрасно оформените челюсти и брадичка, безупречния му нос, лекото потрепване на ноздрите му, когато вдишваше свежия утринен въздух. Устните, които я бяха възбуждали и задоволявали бяха разтворени по същия начин, както непосредствено преди да я целуне. Копнееше да го целуне и сега, да скрепи с печат последните мигове преди сбогуването, да му каже само с един жест, че всъщност никак не й се иска да си отива, че й се искаше обстоятелствата да бяха по-различни. Но не можеше — тя бе лейди Сюизън Харпър от Шотландия, преходен момент в лондонския период на живота му.
Всичките й богатства бяха в безопасност с Нели. А сега бе дошло време да се прибират.
Стана от леглото, краката й бяха безсилни, едва се държеше на тях. Облече се тихичко и се приближи до камината. С треперещи ръце вдигна пясъчния часовник с шараните и го обърна. Излезе от стаята, като се удържа с мъка да не хвърли последен поглед към Майлс.
Самотата започна да прониква до костите й като леден вятър. За да не се срути под наплива от емоции, младата жена сведе глава и се подпря на стената. Изскърца със зъби. Завесата черни коси, паднали над лицето й, й пречеше да вижда.
Никога нямаше да забрави престоя си в Лондон. Колко ли време обаче щеше да мине, преди да може да си спомня за щастливите мигове без болка?
— Девойче?
Вдигна поглед и видя Оли Куксън, застанал пред стаята на Майлс. Вратата на икономката бе затворена и Сюизън се запита, дали управителят бе излязъл току-що оттам или се готвеше да влезе. Така или иначе, нямаше време за приказки с Оли.
— Сама си го докара, моето момиче — рече тихо той. — Никой друг, освен теб, не е виновен.
— Да, Оли — промълви хрипкаво тя. — Така си е.
Той се усмихна бащински. Подпря двете си ръце върху топката на бастуна си, приведе се напред и рече:
— Ти обаче си по-различна от другите жени, които е имал.
Изпълни я пълен с ирония смях. Отметна коси от лицето си и се запъти към стълбите.
— Нямаш представа колко по-различна.
Куксън се намръщи.
— Той милее за теб, момиче, но не очаквай да ти даде сърцето си. Истинско чудо би било, ако го направи.
„Особено пък когато става дума за една слугиня“ — помисли с горчивина тя.
— Не очаквам нищо от него — опита да скрие болката си младата жена. — Още по-малко пък чудо.
Оли поклати глава.
— Не прави нищо, за което после ще съжаляваш.
Сюизън моментално се прокле за сълзливата си сантименталност. Ако управителят заподозреше, че си тръгва, несъмнено щеше да каже на Майлс. Събра цялата си смелост и се усмихна насила.
— Благодаря за предупреждението, Оли. Ако не се захвана веднага с кифличките, със сигурност ще съжалявам.
Той я погледна изненадано. Това изражение не подхождаше изобщо на привичната му въздържаност.
— Майлс лае повече, отколкото хапе.
— Знам. Все пак — отново благодаря.
Управителят зачатка с бастуна си и се отправи към своята стая.
Младата жена заизкачва стълбите към собствената си спалня, като се чувстваше емоционално изстискана.
Куфарът бе приготвен от вечерта, а върху леглото я чакаше чифт чисто бельо. След като изми лицето си и се преоблече, Сюизън стоически излезе от дома на Майлс, за да се върне към предишния си живот.
Уличните търговци бяха започнали работа, но младата жена не обръщаше внимание на напевните им подвиквания. Гюмовете с мляко потропваха в ритъма на тракането на колелата. Гълъбите гукаха и пляскаха с криле в утринната гюрултия. Гъста мъгла изпълваше на талази въздуха. Човекът, който се занимаваше с уличните лампи, криволичеше ту вляво, ту вдясно и гасеше лампите, като се прозяваше.
Сюизън избра един по-заобиколен път. Тук-там чуваше стъргането на брезова метла по паветата или изтърсването на чаршафи и одеяла от балконите. Лондонските слуги вършеха всекидневните си задължения, като разговаряха по онзи остър, стържещ начин, толкова различен от родния й шотландски диалект.
По пътя към къщи младата жена се опитваше да приведе в ред живота си. Трябваше да събере жалките парченца. Беше се принудила да говори като англичанка, да изпълнява, вместо да дава заповеди, да пази своето мнение само за себе си. Сега отново щеше да има нужда от аристократичните си умения — Пъруикшир я очакваше и несъмнено в Роуард касъл щяха да я посрещнат куп неприятности и проблеми, очакващи разрешение.
Сюизън въздъхна и премести куфара в другата си ръка. Това движение породи нова вълна от копнежи в нея. Колко хубаво щеше да бъде, ако можеше безпроблемно да превключи отново към стария си начин на живот! В този момент й дойде наум доста депресиращо предположение. Ами ако никога не успее да стане същата като преди? Ами ако престоят й в дома на Майлс я бе променил завинаги?
— Невъзможно — упрекна се наум тя.
Та тя беше Лохиел Камерон, за Бога, потомка на един от най-древните и верни шотландски кланове! Представителите на рода Камерон бяха участвали във всички важни битки за страната й. Собственият й конфликт изглеждаше дребен в сравнение с това.
Когато Сюизън влезе в къщата на „Бийкън роу“, Нели тъпчеше неспокойно сред редицата пакети.
— О, миледи — възкликна тя и се спъна в някакъв сандък в устрема да се приближи до господарката си. — Мислех, че ще дойдете снощи.
— Не можах да се измъкна.
Това бе почти истина.
Слугинята я огледа изпитателно.
— Добре ли сте? Изглеждате изморена.
Сюизън се чувстваше безжизнена.
— Снощи не можах да заспя.
Това вече бе съвсем вярно. Мисълта за предстоящата раздяла с Майлс бе разбила съня й.
