Нишките на съдбата

Бузите на Нели поруменяха.

— Много зле. Притеснението ви е било напразно. Проклетият кораб няма да тръгне днес.

Объркана, младата жена погледна към купищата багаж.

— И защо?

— Заради скапаната мъгла.

— Капитанът ли каза това? Ходи ли на пристанището тази сутрин?

— Капитанът ли? — изсъска слугинята. — Той е един загубен страхлив англичанин, който се нарича морски капитан. По-скоро ми прилича на неуспял моряшки възел, ако питате мен.

Сюизън се чувстваше така, сякаш й бяха потънали гемиите.

— Кога ще отплава корабът?

— Не и преди безпощадното време да се смили над нас, скъпа — отвърна с променен глас прислужницата.

— И колко време ще продължи това?

Нели посегна към багажа на господарката си.

— Дори Господ не знае. Бас държа, че се е отказал от т’ва пробито корито още преди години.

Сюизън се опита да скрие разочарованието си.

— Ще се оправим.

Слугинята я погледна сериозно.

— Как прие Той заминаването ви?

— Не му казах.

Нели премигна невярващо и попита:

— Ами ако дойде да ви търси?

— Няма да го направи. Не държи чак толкова на мен.

Тонът на младата жена бе твърд, решителен.

— Туй са бабини деветини — опита се да спори прислужницата. — Знаете добре, че онуй, дето казахте, не е вярно.

— Нели…

Без да се смути, слугинята вирна брадичка.

— Видях ви заедно в мазето, не забравяйте това. Майлс Кънингам ви обича. А темпераментът му е такъв, че не бих искала да съм край него, когато открие, че сте си тръгнала. Особено като се има предвид, че противниковата страна ще бъдете вий.

— Няма да ни открие.

Нели вдигна до небето веждите си.

— Да се молим да не ни открие.

В желанието си да приключи по-скоро с темата за Майлс Кънингам, младата жена обхвана с жест задръстеното с багаж помещение.

— Какво остава да се прави?

На лицето на прислужницата се изписа нетърпение. Сюизън разбра, че слугинята желаеше да продължи спора за Майлс. Стиснала здраво устни и очевидно примирена, Нели заяви:

— Всичко е тук… с изключение на големите пакети, които са горе.

— Ще имаме нужда от карета, когато дойде време да тръгваме — обяви младата жена и свали бонето си. — За останалото вече си се погрижила и то възхитително.

— Уредих да ни вземат с каруца — каза гордо Нели.

Сюизън започна да се успокоява. Нели отново приличаше на себе си и това бе добър знак. Може би нещата щяха да се върнат към нормалното.

— Къде са Maide dalbh?

Прислужницата се ухили до уши и постави ръце на хълбоците си.

— Пръснах ги в четири отделни сандъка сред разни дрехи, за да ги крият.

— Много умно си постъпила. А другите неща?

Слугинята започна да изброява, като свиваше подред пръстите си.

— Далекогледа за Маккензи е при бельото. Подаръците за децата са из кошниците. Останалото е по кутиите — една част там, друга — тук.

— За всички ли си помислила? За Флора, за Роуина?

— Да — отвърна уверено Нели. — Дори купих испанско вино за мъжете в Абърдийн, но не им казвайте, докато не се приберем. Ще им трябва цяла година, за да ни върнат в Пъруикшир, ако разберат за алкохола. И то при положение, че вече не са се напили до смърт.

— Те също винаги говорят само хубави неща за теб — направи крива физиономия Сюизън.

Слугинята се намръщи.

— И ще махнем тази боя от косите ви.

Младата жена не се бе сетила за косата си. Перспективата най-после да заприлича на себе си, я ободри. Но се съмняваше, че Нели ще успее да махне боята.

— Как ще го направиш?

— С пресни яйца и още няколко неща, но една дама не е нужно да знае за тях.

— Би било чудесно — промърмори сякаш на себе си Сюизън и след това се усмихна: — Ако Майлс тръгне да ме търси, което ми се струва малко вероятно, няма да ме разпознае с тази червена коса.

— Но чичо ви Робърт ще ви разпознае.

— Тук ли е? — зяпна младата жена. — В Лондон? Вече?

— Да. Именно капитанът на абърдийнски кораб, с който пристигнал чичо ви, убедил проклетия бъзлив англичанин, че мъглата е прекалено гъста.

— Беше ли внимателна? Раби не те е видял, нали?

— Не, не видя никого. Чувстваше се толкова зле, че трябваше да го изнесат на ръце от кораба и да го пренесат в близката страноприемница. Някакъв непознат, с мъртвешки бледо лице, се разпореждаше какво да правят с чичо ви така, сякаш бе дошъл последният му час.

— Сериозна ли беше… болестта му, искам да кажа?

— Морска болест, нищо повече — отвърна безгрижно прислужницата и отметна едната си плитка.

Сюизън погледна към прозореца.

— Мъглата е по-гъста от обикновено.

— Да. Изглежда ще има буря.

— Запази ли кабина?

Погледите им се срещнаха.

— Не знаех какво име да дам.

Младата жена се усмихна криво.

— Ще измисля такова име, че да не може да ме открие, дори да тръгне да ме търси.

Нели я погледна разбиращо.

Сюизън напрегна волята си, за да не я смъмри.

— Ще трябва просто да внимаваме и да дадем най-доброто от себе си. Много ми е приятно, че ще се прибера у дома червенокоса.

— Не се впрягайте, миледи, вий сте по-умна от повечето презрени англичани. Веднага, щом премахнем следите от боята по косите ви и времето се оправи, ще потеглим към дома.

* * *

Безмилостното време навън бе нищо в сравнение с бурята, която бушуваше в душата на Майлс. Дебела пелена от мъгла покриваше прозорците, но той отдавна вече не забелязваше какво става около него. Лондон бе като под бял похлупак вече втори ден, но това не го вълнуваше. В ума му имаше място само за чернокосото момиче, което се бе промъкнало в сърцето му, а след това се бе измъкнало потайно без дори да му каже „сбогом“.

Отвратен от поредния пристъп на самосъжаление, младият мъж запокити празната си чаша в студената камина. Кристалът се блъсна в мрамора и се пръсна на парчета, подобно на други десетина чаши. Купчината