стъкла непрекъснато се увеличаваше в унисон с лошото му настроение.
Когато се бе събудил сам в леглото преди два дни, бе решил, че неговото шотландско момиче просто го изпитваше. Потънал в блажено задоволство след изпълнената с любов нощ, Майлс се бе засмял на предизвикателството й — да стане от леглото, без да му каже. По пясъчния часовник разбра, че е излязла от стаята само преди минути и реши, че е отишла долу да приготвя кифличките. Когато всичкият пясък падна в долната половина на часовника, той разбра, че няма за кога повече да отлага ставането си. Този спомен възпламени отново гнева му. Два дни в напразно търсене по скритите в мъглата лондонски докове и улици го бяха докарали почти до лудост.
— Мисля да променя баса си — каза Оли, който в този момент влезе в стаята и видя опустошението. — По всичко личи, че ще надживееш запасите ни от чаши.
Младият мъж се намръщи.
— Намерили ли са я?
Куксън се приближи до бюфета и наля бренди в две чаши.
— Заповядай — подаде едната на Майлс той. — С негова помощ новината ще ти се стори по- поносима.
— Престани с тези детинщини и ми кажи каквото знаеш! — изрева Майлс и изпи брендито на един дъх.
— Страхувам се, че вестите са и добри, и лоши.
Младият мъж се отпусна върху стола, който се бе превърнал в неговия пост през последните няколко часа. Заби ледения си поглед в Оли и зачака обясненията му.
Без да се смути ни най-малко, Куксън отпи от чашата си. Когато най-после я постави върху масата, на Майлс му идеше да се нахвърли отгоре му.
— Никой не я е виждал, но…
— По дяволите! — Младият мъж се изправи и започна да се разхожда напред-назад. — Цяла глутница моряци, които се чувстват като у дома си из пристанищата по целия свят, не могат да открият едно момиче с гарвановочерна коса!
— Част от новините са добри — побърза да добави Оли.
Майлс спря и се завъртя към него. Застина в очакване, вдигнал едната си вежда.
Управителят не се забави с отговора.
— Пристанището е все още затворено. Нито един кораб не се е отправил към шотландско пристанище, а хората, които поставихме по пътищата, също не са я виждали.
— И това трябва да ме окуражи, така ли? — избухна младият мъж.
Куксън повдигна рамене.
— Не особено, освен ако не ви заинтересува фактът, че преди час някаква femme seule5 си е купила билет за един от корабите за Абърдийн.
Ядосаният вид, който не бе напускал лицето на Майлс през последните два дни, внезапно изчезна.
— И защо — започна с измамно спокоен тон той, — трябва да се вълнувам от придвижването на някаква си бабичка?
— Не трябва, струва ми се — отвърна нехайно Оли, — ако е бабичка, но ако не е… — Тук управителят направи пауза. — Нека да изясним този въпрос — вдигна показалец във въздуха той. — А, сега вече разбрах. Казаха, че мис Маккензи, дамата, която купила билета, говорела с шотландски акцент… и не е стара.
— Как изглежда?
Управителят вдигна рамене.
— Капитанът каза, че носела боне и държала главата си непрестанно наведена.
Подобно на кръвожаден звяр, забелязал най-после жертвата си, Майлс се усмихна, но изражението му не предвещаваше нищо добро.
— Друга femme seule не си ли е купила билет за кораб, който отива към Шотландия?
— Нито към което и да е друго пристанище. Поне не шотландка. Началникът на пристанището бе съвсем сигурен и дори ми показа списъка на пътниците.
Усмивката на Майлс придоби отмъстителен привкус — ловът беше към края си.
Оли отиде да напълни отново чашите. Когато се бе отдалечил на безопасно разстояние, рече:
— Да предположим, че нашето момиче се е нарекло мис Маккензи — за това нямаме доказателства, но да предположим за момент, че въпросната femme seule действително е нашата Мора. Възможно ли е да си й страшно ядосан? — Куксън започна да играе с брадата си. — Може би изпитваш към нея по-дълбоки чувства, отколкото ти се иска да признаеш. Може би си срещнал жената, която ти подхожда.
— Млъкни, Оли. И кажи да докарат каретата насам. Сам ще видиш колко силни са чувствата ми към тази измамница!
— Спести ми излишните спорове. Въпросът е сериозен и не трябва да действаш като затвореното в клетка животно, в каквото те превърна тя.
— Няма да търпя неподчинение в собствената си къща! — изкрещя младият мъж. — Нито твоето, нито нейното.
— Но тя не е тук — последва логичният отговор на управителя, който направи широк жест с ръка, обхващащ цялата къща. — Очевидно е решила да се върне в Шотландия. Защо не я оставиш да си върви?
Майлс знаеше прекрасно причината, но не възнамеряваше да я споделя с когото и да било. Взе пълната си догоре чаша и се вгледа мрачно в мъглата навън.
Момичето наистина бе влязло под кожата му, чувствата му бяха по-дълбоки, отколкото му се искаше да признае. За първи път в живота си бе отворил сърцето си за някоя жена, а тя си бе тръгнала без да каже нито една дума. Бе го отблъснала. Бе го изоставила. Думите го жилваха, жестоките удари попадаха върху едно малко и безпомощно момченце, озовало се из лондонските улици.
Болката, която отдавна бе погребал в сърцето си, внезапно се освободи от плен, но пораснала, многократно уголемена през годините на летаргия. Майлс се хвърли яростно срещу й, тъй като тя бе негово творение. Защо бе решил, че Мора е нещо по-специално? Какво в нея го бе накарало да мисли за общото им бъдеще? Защо се измъчваше от откритието, че тя не бе жената за него? Отговорът бе прост: момичето го обичаше. Защо иначе щеше да му отдаде невинността си и да му стане любовница? Несъмнено нещо, което бе казал, я бе разстроило или пък някаква катастрофа я бе призовала обратно в дома й? Но, по дяволите, трябваше да му каже! Бяха отишли прекалено далеч в отношенията си, за да позволят помежду им да застанат някакви глупави недоразумения.
— Има и други новини — обади се тихо Оли.
Майлс въздъхна, едновременно уморен и обнадежден. Нямаше представа какво ще каже на Мора или какво ще направи, когато си я върне, но едно бе сигурно — нито една жена досега не си бе отишла доброволно от леглото му и той нямаше да позволи на Мора Форбс да бъде първата!
— На връщане срещнах Робърт Харпър — продължи Куксън. — Изглежда е получил силен пристъп на mal de mer6.
— Радвам се — отвърна саркастично младият мъж. — Едно по-дълго боледуване би се отразило на деликатния му организъм.
Оли се изхили.
— Запътил се е насам.
Майлс изпъшка.
— Само това ми липсваше след двете безсънни нощи. — Спря, а когато заговори отново, гласът му определено приличаше на женски. — Несъмнено милият Робърт и неговият компаньон очакват да останат за вечеря.
Управителят се засмя.
— Може пък да имаме късмет, и Робърт и Джефри да имат друг ангажимент. — След това добави вече по-сериозно. — Маки, както обикновено, ще свърши своята работа в кухнята, макар все така да отказва да стъпи в стаята, в която се намира Харпър. Честно казано, нямаме кой знае какво да му предложим, след като момичето си…
— Качила ли се е на кораба? — прекъсна го младият мъж.
