— Видът на тези две маргаритки е достатъчен да набръчка най-хубавите части на един мъж.
— И двамата обаче ми се сториха по-скоро сломени — рече замислено младият мъж.
Куксън поклати глава.
— Робърт не беше във форма тази вечер, но подозирам, че ще дойде на себе си преди да замине за континента и тогава глупостите му няма да ни се разминат.
Майлс разтвори палеца и показалеца си с думите:
— Моля се дозата да бъде малка.
— Подкрепям те — заяви управителят. — А след това може да води във Франция малкия си Джефри с остър нос и папагалски отговори. Жабарите не заслужават нищо по-добро от такива като тях.
— Абсолютно вярно — съгласи се младият мъж.
Измъчваха го хиляди въпроси. Срещата с Робърт му се струваше незавършена. Стори му се прекалено нетърпелив да му отстъпи настойничеството на Сюизън и да й върне взетите от нея пари. Може би тя наистина създаваше прекалено много неприятности? И все пак, прибързаното съгласие на Робърт не беше ли малко пресилено?
Майлс се прозя и изрита завивките към краката си. През целия ден се бе чувствал толкова уморен. Защо тогава не можеше да заспи? Прекалено много неща се случиха напоследък, повечето от тях не можеше да контролира. Беше изтощен, беше объркан, беше самотен.
В съзнанието му изплува образът на Мора и той почувства познатото задоволство, с което тя изпълваше живота му. В този момент видението изчезна безмилостно.
— По дяволите!
Младият мъж се обърна по гръб и се взря в тавана.
Откъм вестибюла се чу неясно думкане. Решил, че това е бастунът на Оли, Майлс затвори очи. И отново започна да се измъчва от спомена за две сини очи, толкова тъмни и блестящи, че човек би могъл да ги съзерцава цял живот и никога да не се отегчи.
Думкането се повтори, този път по-силно. Очевидно идваше отдолу. Някой блъскаше по главния вход. Кънингам намъкна панталоните си, като мърмореше под нос, запали лампата и излезе в коридора. Вратата на Оли се отвори.
Управителят го погледна смутено.
— Кой може да идва по това време?
— Вероятно Робърт се е върнал за нещо — отвърна нетърпеливо младият мъж.
Куксън поклати глава с отвращение.
— Ще си взема бастуна.
— Не си прави труда. Вече се превърнах в компетентен управител.
Смехът на Оли го съпроводи надолу по стълбите. Думкането ставаше все по-настойчиво и го изпълваше с удивление как мижитурка като Робърт е способна да удря така силно. Или пък да язди кон по целия дълъг път до Пъруикшир. Картината, която си представи, бе наистина комична — Робърт, наконтен с брокатени дрехи в лавандулов цвят, възседнал странично един от онези тежки шотландски коне.
Чукането забави ритъма си.
— Ръчичките ли си нарани, пиленце? — промърмори под нос Майлс, вече стигнал до тъмния вестибюл.
Отвори широко вратата, в очакване да чуе смешните извинения на Робърт и писуканията в знак на потвърждение на Джефри.
И замръзна на място.
Офицерът срещу него, вирнал брадичка и вдигнал ръка с намерение да поднови ударите, отстъпи крачка назад и излая някаква заповед. Преди младият мъж да успее да премигне, цяла рота от Леката кралска кавалерия, лъщяща с медните копчета и златните ширити по униформите, нахълта в къщата.
Ръка в кожена ръкавица пое лампата от дланта му. Двама широкоплещести драгуни го блъснаха грубо към стълбището.
Кръвта на Майлс кипна.
— Какво е това, дявол да го вземе! — изкрещя той.
Повдигнал високо вежди, той си проправи с лакти път до офицера. Сграбчи го за еполетите, вдигна го от пода и го блъсна в стената.
— Кой сте вие? И какво, по дяволите, значи всичко това? — Младият мъж правеше отчаяни усилия да обуздае гнева си.
Отворил широко очи, с килната на една страна каска, офицерът заяви:
— Полковник Кристофър Флетчър. Тук сме от името на краля.
Майлс чу зад себе си подрънкване на саби и търкане на подметки по пода. Погледът му обаче не се откъсваше от офицера, който се взираше тревожно към хората си.
Младият мъж го разтърси отново. Каската с перо издрънча върху пода.
— Каква работа може да има тук кралят, че да нахлувате по този начин в жилището ми?
В мига, в който пленникът му отвори уста, за да отговори, Майлс усети в гърба си върховете на няколко саби.
— Стойте настрани!
Младият мъж хвърли поглед през рамо и зърна Оли, който се приближаваше с бастун в едната ръка и вдигнат пистолет — в другата. Войниците погледнаха неуверено командира си, който кимна. Мъжете направиха път на Куксън.
Майлс пусна офицера, който се свлече на пода и после се изправи.
— Обяснете сега какво има — рече Кънингам.
Офицерът се опита спокойно да приведе в ред униформата си. След това се изкашля.
— Вие ли сте Майлс Кънингам?
— Да, и ако държите на поста си, ще се извините и ще си тръгнете.
Полковникът вдигна каската си, тракна с пети и обяви:
— Арестувам ви в името на Негово величество, крал Джордж!
— По какво обвинение?
— Държавна измяна!
Майлс успя да се пребори с отегчения смях, който се надигна в гърлото му, многото ангажименти никога не му бяха позволявали да се занимава с политика. Членовете на неговия клуб често го бяха критикували, задето не взема участие в държавните дела.
— И какво съм направил, че да засегна короната? — попита той, като следеше грижливо за тона си.
Още три саби докоснаха гърба му.
— Укривате предателски стоки.
— Невъзможно — изрева Оли. — Кой ви разправи тези врели-некипели?
— Врели-некипели ли? — озъби се офицерът. — Уверявам ви, че не са врели-некипели. Имаме доказателства. Доказателства, че Майлс Кънингам притежава съоръженията за изработване на предателските и забранени от закона шотландски десени. Имаме кралска заповед да претърсим дома ви и да ви арестуваме, сър.
Той махна с ръка. Един от подчинените му извади навит на руло свитък и го постави в дланта на полковника. Той разви хартията и със запъване и по типичния за военните начин, зачете:
— По заповед на Негово величество краля…
Майлс го слушаше с половин ухо. Обърканото му съзнание бе затрупано с въпроси. Защо ще го обвиняват, че укрива
Внезапно си припомни за Робърт в деня, в който прочетоха завещанието на брат му. Щом за наследник на имението на Едуард бе обявен Майлс, Робърт изпадна в дива ярост. Лицето на Робърт, толкова подобно на това на скъпия покойник, се бе изкривило в саркастична усмивка. А отдавна забравените думи сега отново прокънтяха в съзнанието на младия мъж:
